Дворовете и тяхната пълна увереност
дворовете, закрепени
на земята и небето.
Прозорците с решетка
през която улицата
става позната като нощна лампа.
Дълбоките спални
където с тих пламък гори махагонът
и огледалото с крехки отблясъци
като дълбоки тихи води в сянката.
Тъмните кръстовища
хвърлящи копия на четири безкрайни разстояния
в предградия на тишината.
Назовах местата
където нежността се пролива
и съм сам и със себе си.
Никой не видя красотата на улиците
докато със страшен глас
зеленикавото небе не се сгромоляса
в падане на вода и сянка.
Бурята бе единогласна
и презрян предстана светът пред погледа
но щом дъга благослови
с цветовете на прошката свечеряването
и миризма на влажна земя
даде дъх на градините
ние се впуснахме да вървим по улиците
като по възтановено наследство
и бяха щедри на слънце стъклата
и върху блестящите листа
изрече трепетното си безсмъртие лятото.
С приближаването на вечерта
двата или три цвята на двора се умориха.
Тази нощ луната, бистрият кръг
над своето пространство не властва.
Двор, затворено в русло небе.
Дворът е склонът
по който небето в дома се излива.
Тиха
вечността чака на кръстовище на звезди.
Приятно е да живееш в тъмното приятелство
на арка, лоза и кладенец.
Полусянка на гълъба
нарекли евреите началото на вечерта
когато сянката не затруднява стъпките
и идването на нощта се предусеща
като очаквана и древна музика
като приятно спускане по склон.
В този час, когато светлината
е фина като пясък
попаднах на непозната улица
откриваща се с широта и благородство на тераса,
нейните корнизи и стени
с меки цветове като самото небе
трептящо в дъното на перспективата.
Всичко – неголемите къщи
скромните балюстради и чукчета на вратите
очакването на момиче някъде по балконите може би –
прониза суетливото ми сърце
с чистотата на сълза.
От един твой двор да съм поглеждал
древните звезди
от пейката под сянката да съм поглеждал
тези пръснати светлини
на които моето невежество не се е научило да дава име
нито да подрежда в съзвездия
да съм усещал кръга на водата
в потайния кладенец
аромата на жасмин и орлови нокти
тишината на спящата птица
входната арка на двора, влагата
тези неща може би са стихотворението.
Улиците на Буенос Айрес
вече са моите вътрешности.
Не алчните улици
несносни от тълпи и шетане
а безинтересните улици на квартала
почти невидими от обичайност
разнежени от полусенки и залези
и онези по-навън в предградията
лишени от милосърдни дървета
където скромни къщици да са там едвам се осмеляват
смазани от незаличимостта на разстоянията
и се губят в дълбокото видение
на небето и равнината.
За самотния улиците са обещание
защото хиляди отделни души ги населяват
единствени пред Бог и във времето,
без съмнение скъпоценни.
На Запад, на Север и на Юг
се простират – и също са родината – улиците.
Дано в стиховете, които чертая
да са закачени тези флагове.
vs. archives 