vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Йосиф Бродски „Книгата“

 

„Пратете ми книга с щастлив край…“
Назъм Хикмет

Странникът най-сетне намира подслон за нощта.
Блондинът – положителният герой – се разправя с подлеца.
Селянинът съзерцава дърветата
и затваря кошарата
на последната страница на книгата
с щастлив край.
Упоменатите по-горе съзвездия капят в тишината,
в затворените прозорци, върху притварящи се ресници.

… В първа глава дърветата
мълчаливо се притискат в прозореца
и в задрямали болници болните крещят като птици.
Понякога романите завършват денем.
Ученият отваря прозореца, открил закономерността.
Онзи странник се скрива зад хълма
останалите герои се срещат по време на обедна почивка.
Икономиката се стабилизира
социологът отхвърля съмненията.
Пред елегантните барове
блестят скромни автомобили.
Войните са приключени. Подраства поколението.
Всяка жена може да разчита на мъж.
Все същите блондини разяснява разликата
между доброто и злото.
Всички дървета – по пладне – покриват със сянка селянина.
Всички самолети благополучно
по летищата се завръщат.
Всички капитани
отчетливо съзират сушата.
Малоумните поумняват. Лъжците престават да лъжат.
Подлецът естествено остава с пръст в уста.
… Ако в първа глава някой продължава да вика
то в трийстата, разбира се, това вече не се чува.
Сексуална обладаност и социален оптимизъм
виланели, сонети, канцони – все чудесни епиграфи
полудетективски сюжет, наричан живот.
… Пратете ми тази книга с щастлив край!

22 август 1960, Ленинград

 

 

Йосиф Бродски „Потропване“

 

Свива есента в листата гнездата си.
Тук в листата
е есен, пулсиране на топлината
на клончетата плясък, тръпки прекосяват въздуха
прекосяват дните
завитите с листа тела
на птиците горещината пазят.
Тук е дъжд. Зазоряването не разваля
чуждата смърт, нейните думи, издължения й лик
на великите реки пясъкът, казваш ти, да, есен е. Нощта
идва
завъртайки ги косо
към дърветата на есента, техните гнезда, мокрото им лоно
тревата. Тук е дъжд, тук е нощ. Зората
идва от небетонираната пръст на аеродрумите
на отминалите годините в Якутия. На онези години
обърнат е ликът
два пъти тръпки до смърт
на твоите другари, на твоите другари, от гнездата
без много шум изпаднали, техните тръпки. Ето и тук на разсъмване
вали дъжд, до ствол ще се допреш
тук гнетът превива.
Ох, гнезда, гнезда, гнезда. Потропване на мъртвите
по топлата трева, тук вече те няма.
Няма ги тях.
В изсъхналия свил се лист, върху мъха изтлял
сега останала е ето единствено следа в тайгата.

О, гнезда, гнезда черни на умрелите!
Гнезда без птици. На гнездото за последен път
тъй страшен е цветът, вие намалявате от ден на ден.
Ето, погледни напред, все по-малко ставате.
Есенната светлина тези гнезда си свива.
За последен път ще стъпиш на треперещия мост.
Огледай се, наоколо са стволове
върви преди да стане късно
ще чуеш от гнездата вик, ще чуеш от гнездата вик.

 

 

Йосиф Бродски „Риби през зимата“

 

Рибите през зимата живеят.
Рибите предъвкват кислород.
Рибите през зимата плуват
закачат с очи леда.
Нататък. Където е по-дълбоко.
Където е морето.
Риби.
Риби.
Риби.
Рибите плуват през зимата.
Рибите искат да изплуват.
Рибите плуват без светлина.
Под слънцето зимно и колебливо.
Рибите бягат от смъртта
по вечния път рибен.
Рибите не леят сълзи:
глави опрели в ледените блокове
в студената вода
мръзнат студените очи
на рибата.
Рибите винаги са мълчаливи
тъй като те са безмълвни.
Стиховете за риби
като рибите
застават напреки в гърлото.

 

 

Йосиф Бродски „Песничка за Федя Доброволски“

 

Жълт манджурски вятър
глас високо надигащ
за евреи и руснаци
закопани под една могила.

На двуетажните къщи
покривите възбледи.
Земята все същата.
Само по-близо – небето.

Светлина само минимум
само несигурни птици
сякаш облачето на смъртта
над земята на експедиции.

И на Изток гледа –
черно-бяло цвете –
затуляйки се от вятъра
двайстото столетие.

 

 

Йосиф Бродски „Паметник“

 

Ще поставим паметник
в края на дълга градска улица
или в центъра на широк градски площад
паметник
който ще се впише във всеки ансамбъл
защото ще бъде
малко конструктивен и много реалистичен.
Ще поставим паметник
който на никого няма да пречи.

В подножието на пиедестала
ще направим цветна леха
а ако бащите на града позволят –
малка градинка
и нашите деца
ще замижават срещу охраненото
оранжево слънце
смятайки фигурата на пиедестала
за всепризнат мислител
композитор
или генерал.

В подножието на пиедестала – гаранция –
всяка сутрин ще се появяват
цветя.
Ще поставим паметник
който на никого няма да пречи.
Дори шофьорите
ще се любуват на величествения му силует.
В градинката
ще се уговарят срещи.
Ще поставим паметник
покрай който ще бързаме за работа
около който
ще се снимат чужденците.
Нощем ще го осветяваме отдолу с прожектори.

Ще поставим паметник на лъжата.

 

 

Йосиф Бродски „Настъпва пролет“

 

на Дмитри Бобишев

Прословутата игла в не по-малко достославната купа сено
в градския полумрак, полусветлина
в градската врява, плисък и стон
тънката песничка на смъртта.

Горната светлина, горната светлина на улиците
все изрисува за нас този град и тази вода
и кратко изсвирване край фасадите сбутани
излитащо нагоре, излитащо на свобода.

Момиченце-памет броди по града, дрънчат в ръката й монети
мъртви листа кръжат като изпаднали рубли
над рекламните табла тънки самолети излитат в небето
като градски птици над железни кораби.

Грамаден дъжд, дъжд на широките улици се лее над март
като в онези дни на завръщане, незабравими.
Сега ти вървиш сам, вървиш сам по асфалта
и срещу теб летят блестящи автомобили.

Ето, и животът минава, светлината мръкне над залива
прошумолява с рокля, трака с токчета, многоименен
и ти оставаш с този народ, с този град,  с века си
да, един срещу друг, оставайки детето, което си бил.

Момиченце-памет броди по града, настъпва вечер
лее се дъжд, да я изтискаш – толкова мокра е.
Момиченцето-памет стои пред витрините, гледа бельото на столетието
и безумно свирука този вечен мотив насред плисъка на живота.

 

 

Йосиф Бродски „Критерии“

 

„среща с малката смърт“
(Гарсия Лорка)

Малката смърт на кучето.
Малката смърт на птицата.

Нормалните размери
на човешката смърт.

 

 

Йосиф Бродски „Гладиатори“

 

Да се простим.
До нови срещи в гроба.
Наближава нашето време.
Е, и какво?

Ние не победихме.
Ще умрем на арената.
Толкова по-добре.
Няма да оплешивеем
от жени, от препиване.

… А небето над Колизея
е също толкова синьо
както над нашта родина
която напразно напуснах
заради истини
и също
заради богатствата на римляните.

Впрочем
не ни е жалко.
Нима е за съжаление?
Просто изглежда така
подредили са се планетите…

Наближава нашето време.
Хората вече насядаха.
Ние ще умрем на арената.

Хората искат зрелища.

 

 

Йосиф Бродски „Възпоминания“

 

Бяло небе
се върти над мене.
Сива земя
тропоти под краката.
Отляво дървета. Отдясно
поредното езеро
с брегове дървени
с брегове каменни.

Аз измъквам, изскубвам
крака от блатото
слънчице ме осветява
с мънички лъчи.
Полеви сезон
на петдесет и осма година.
Усещаш –
това е твоето начало.

Още е жив Доброволски
усмихва се, по града крачи.
В римите дактилически
все още не се ориентирам.
Към Бяло море
аз бавно път си проправям.

На север текат реките.
По реките – водата до пояс – се влачат момчетата.
Бяла нощ над нас
мъжди лекичко.
Аз търся. Аз правя от себе си
човек.
И ето намираме
измъкваме се на крайбрежието.

Възсин вятър
долита вече до нас.
Във вода земята прехожда
с кратък плисък.
Аз вдигам ръка
и глава вдигам
и при мен идва морето
с цвета си белезникав.

Кого ли помним
Кого ли сега забравяме
Какво ли струваме ние
Какво още не струваме –

ето стоим край морето
и облаци преминават
а нашите следи
водата покрива.