vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Сара Кирш „Приливът“

 

Движа се напред по постлания с дървета път през мочура.
Пръчките на пурпурната върба ме съпровождат дълго
Преди да трябва да останат зад гърба ми моето отражение
Във водните участъци изниква изпреварва ме припряно
Трудно успявам да го следвам скача по вълните
Спохожда паднали в мочура стволове или
Накрая се провира под пропукания свод на параклиса
Където лежат тленните останки на премазания овчар.

От доста време запустели са селата.
Пресушените поля и ливади търпеливо биват завзети отново
От мочурищата тресящото се тяло
По-далеч от всякога се врязва в равнината тесният
Път през мочура е последният потаен знак съзирам
Сивожълтия тъй нереален кон да препуска над серния
Водовъртеж. Колко празно е небето сега
Над мен. Нито звезда нито облак няма

Птиче крило в полъха. Сякаш
Нищо не съществува макар че настръхват косите
Не знам дали съм сред живите черна
Изгубеност странно забавено пращене
Докато ноктите сръчно растат сякаш съм
Труп. Светлозелено кълбо се издига далеч
И красиво на хоризонта виждам ново
Небесно тяло над прииждащи води.

 

 

И тя каза

 

И тя каза:
мразя мъжете, които започват нещо
и не Го довършват
И тя видя
Че е добро

 

 

Сара Кирш „Броене наум“

 

Бялата мъгла отстъпи на сивата
Отделените един от друг стопански дворове светещите
Торища малкото пъстри петли
Са безпомощни срещу тъгата
На морски плитчини мирише на про-
Бити диги зимни трагедии
Изчезнали безследно имена след години
Изплува копчето от палто злочестина
Се просмуква с мъглата в ниските къщи
Осират се телетата и млякото
Се съсирва сиви язви
Се простират полетата шугавите
Ливади пълно до ръба нещастие черно
Димящи потоци без течение.
Безподобна изтощеност
Накара да замлъкнат проклятия и въздишки тишина
Кънти в ушите с лица на къртици
Седят старци зад низпадащи
Тежки пердета броят гробове.

 

 

Йосиф Бродски „Определение на поезията“

 

на паметта на Фредерико Гарсия Лорка

Съществува нещо като легенда,
че преди разстрела той видял
как над главите на войниците се издига
слънцето. И тогава той произнесъл:
„Все пак изгрява слънцето…“
Може би това е било начало на стихотворение.

 

Да запомняш пейзажи
зад прозореца на женски стаи
зад прозореца на апартаментите на роднини
зад прозореца на кабинетите на сътрудници.
Да запомняш пейзажи
зад гробовете на единоверци.

Да запомняш
как бавно пада снега
когато ни призовават към любов.
Да запомняш небето
лежащо на мокрия асфалт
когато ни напомнят за любовта към ближния.
Да запомняш
как пълзящите по стъклото мътни потоци на дъжда
изопачават пропорциите на здания
когато ни обясняват какво трябва
да правим.

Да запомняш
как над безпрютната земя
разпростира последните прави ръце
кръст.

През лунна нощ
да запомняш дългата сянка
която хвърля дърво или човек.
През лунна нощ
да запомняш тежките вълни на реката
блестящи като гънките на износени
панталони.
А на разсъмване
да запомняш белия път
от който отбиват конвоирите
да запомняш
как изгрява слънцето
над чуждите им тилове.

 

 

%d блогъра харесват това: