vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Сара Кирш „Гъските полетяха навътре в сушата“

 

Когато зимата се завръща след като
Две седмици му бе отпуснала края
Слънчево разтурено домакинство при отворени врати
Фата моргана от безкрайни ливади селяните
Полетели нататък върху силнокрилите грачещи
Трактори да предприемат всевъзможни празни
Начинания с доста ремаркета
Сега на тяхно място се издигат
Черни колони пернати бурята ги издухва
В ниските облаци снегът покрива
Пепелносивата земя тленните останки
Под хлътнала гниеща отколе кожа.

Когато се устремяваме към вратата дочули стъпки
Винаги е напразно само режещият
Вятър и непрекъснатият равномерен
Смлян на ситно сняг те очакват на прага
Черните язвителни очи на мрака.
Тук сме погребани за години напред
Седим до снежния огън и размразяваме
Нашите черновмръзнали души.
Белотата започва да ни се привижда вече
Като лилийни полета напълно сме замаяни
От многото хвойновка тлъстото месо
На прясно закланите свине в парата.

 

 

Йосиф Бродски „Самота“

 

Когато губи равновесие
съзнанието ти от умора
когато някое стъпало
потъне под крака ти
като палуба
когато плюе на човечеството
нощната ти безутешност –

ти можеш
да мислиш за вечността
и в непорочността да се съмняваш
на идеи, хипотези, възприятия
творби на изкуството
и – между впрочем – на самото зачатие
от Мадоната на сина й Исус.

Но по-добре да се поклониш на даденото
с дълбоките му гробове
които после
поради давност
ще ти се сторят толкова драги.
Да. По-добре да се поклониш на даденото
с късите му пътища
които после –
колко странно –
ще ти се сторят
тъй широки
ще ти се сторят големи
прашни
осеяни с безпринципности
ще ти се сторят големи криле
ще ти се сторят големи птици.

Да. По-добре да се поклониш на даденото
с мизерните му мери
които после до крайност
ще ти служат за перила
(макар и не особено чисти)
удържащи в равновесие
на това нащърбено стълбище
твоите куцащи истини.

 

 

Йосиф Бродски „Камъни на земята“

 

Тези стихове са за това как лежат на земята камъни
обикновени камъни, половината от тях не виждат слънцето
обикновени камъни със сив цвят
обикновени камъни – без епитафии.

Камъни, които приемат нашите стъпки
бели под слънчевата светлина, а нощем камъните
са подобни на големите очи на риба
камъни, които смилат нашите стъпки
вечните воденични камъни на вечния хляб.

Камъни, които приемат нашите стъпки
като черната вода – сивите камъни
камъни, украсяващи врата на самоубийци
скъпоценни камъни, шлифовани от благоразумието.

Камъни, на които ще напишат „свобода“.
Камъни, с които някога ще павират улица.
Камъни, от които ще построят затвори
или камъни, които ще останат неподвижни
като камъни, не извикващи асоциации.

Така
лежат на земята камъните
обикновени камъни, приличащи на нечий тил
обикновени камъни – без епитафии.

 

 

Поезия и тичане. Останки

 

Джеси Оуенс победи в спринта на 100 метра
На Олимпиадата в Германия
през 1936-а, Фюрера не му подаде ръка

броените секунди между живота и смъртта
които трябва да се преодолеят достойно
мъжествено на максималната дадена ни висота

Още Хераклит е знаел
че това са 100-те метра

Максималната висота
при достойното мъжествено преодоляване
на броените секунди между живота и смъртта

Учителю
Триенето подобрява
постижението на спринтьора
глината, тартана и шпайковете

според редица коментатори
повече грешат тези, които сами не вярват
на своите разкази

 

 

Йосиф Бродски „На паметта на Федя Доброволски“

 

Ние продължаваме да живеем.
Ние четем или пишем стихове.
Ние разглеждаме красиви жени
усмихващи се на света от кориците
на илюстровани списания.
Ние обмисляме и одумваме своите приятели
на връщане през целия град
в полузамръзналия тресящ се трамвай –
ние предължаваме да живеем.

Понякога виждаме дървета
които
с черни оголени ръце
поддържат на небето безкрайната тежест
или се прекършват под безкрайната тежест на небето
напомнящо нощем земя.
Ние виждаме дървета,
които лежат на земята.
Ние продължаваме да живеем.
Ние, с които ти дълго разговаряше
за съвременната живопис
или с които пиеше на ъгъла
на Невски проспект
пиво –
рядко си спомняме за теб.
И когато си спомняме
почва да ни е жал за себе си
за нашите прегърбени рамене
за нашето работещо по отвратителен начин сърце
което неудобно се разшавва
в гръдната клетка
още след третия етаж.
И ни идва наум
че един прекрасен ден
с него – с това сърце –
ще се случи някаква нелепост
и тогава един от нас
ще се просне на осем хиляди километра
на запад от тебе
на мръсния асфалтиран тротоар
изпускайки книжките си
и последното, което ще види
ще са случайни разтревожени лица
случайна каменна стена на сграда
и парче небе, увиснало на жиците –
небе
опиращо се на същите тези дървета
които понякога забелязваме.

 

 

Сара Кирш „Безснежно време“

 

В края на януари през мразовито прозирните нощи
Начеват изнурителните сатурналии
На необвързаните селски котки едно кряскане
Смразяващо кръвта на хората.
По-късно колите се качват една връз друга пауните
Реват ужасяващо тази пристрастеност
Светът застлан с паунови яйца
И говедата се удушават
В глухо спомняне това е
Безснежното време в което земята
Замята пепелен плащ гъските
Оглеждат от птичи поглед света
Под земята се случват много неща
Газовата факла стърчи над мочура.

 

 

%d блогъра харесват това: