vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Йосиф Бродски „Ще бъдем незрими, за да може отново“

 

Ще бъдем незрими, за да може отново
да играем на нощ, а после да дирим
в синьото явяване на словото
благодатта несигурна.

Нима звукът е тъй осторожен?
Затова ли е по-скъп от имената?
Съществуваме по милостта Божия
въпреки словесата на гледачките.

И по-светъл от недосегната от ръжда стомана
е мимолетният овал на вълната.
Свободни сме да различаваме детайли,
изпълнени сме с тишината на реката.

Нищо, че не станахме по-зрели и строги
и на реброто на реката живеем –
покорни сме на милостта Божия
при все че дъждът косо се лее.

 

 

Йосиф Бродски „Еврейското гробище край Ленинград“

 

Еврейското гробище край Ленинград.
Крива ограда от гнил шперплат.
Зад кривата ограда лежат редом
юристи, търговци, музиканти, революционери.

За себе си пееха.
За себе си спестяваха.
За другите умираха.
Но първо си плащаха данъците,
уважаваха пристава
и в този безизходно материален свят
тълкуваха Талмуда,
оставайки си идеалисти.

Може би виждаха повече.
Може би вярваха сляпо.
Но учеха децата да бъдат поносими
и да станат упорити.
И не сееха жито.
Никога не сееха жито.
Просто лягаха те самите
в студената земя на мястото на семето.
И навеки заспиваха.
А после със земя ги засипваха,
палеха свещи
и в деня на Поменаването
гладни старци извисяваха глас
задъхвайки се от глад, крещяха за успокоението.
И се сподобяваха с него.
Под формата на разпада на материята.

Нищо не помнейки.
Нищо не забравяйки.
Зад кривата ограда от гнил шперплат,
на четири километра от обръщалото на трамвая.

 

Старое_еврейское_кладбище

 

 

 

 

 

 

Сара Кирш „Недвижно“

 

Денят настъпва от горите
Невидим вали сняг по границите
На вчера и днес аз не мога
Нищо да различа на земята
Неразличимо е всичко и равно
Следите на вълците на агнетата
Измръзналите зайци покрива сняг
Стеле се по повалени от вятъра дървета
Живите иска да задуши
Под него изчезват потоците
Тресавища и езерца поля всичко е
Еднакво мъртво и погребано в дрезгавината
На падащ завихрящ се сняг очите
Се объркват черни парцали
Пепел пада не издига се или небето
Се снишава защото съществата превиват врат
Бездиханна недвижна тишината безсъщностна безлунна
Не е светло и не се смрачава
Никой не спохожда полята полята са
Поля на смъртта ежечасно растат без пастири
Снеговалежът се проточва като живота ми
Забравих името на селището
И улиците заличените площади
Сега е малко след обявяването на мира
Не можем да си спомним всичко
Това което се случи изтритото съзнание
Безлюдно без мисъл без светлина
Без сянка откъслечни образи и единствено
Силата да не помръдваш.

 

 

Силвия Плат „Брулени хълмове“

 

Хоризонтите ме ограждат като снопове сухи пръчки
Винаги изменчиви, килнати, неравни.
Биха могли да ме стоплят, досегнати от клечка кибрит
И тънките им линии да прогорят
Въздуха до оранжево
Преди да се изпарят скрепените от тях далечини
Обременявайки белезникавото небе с по-тежък цвят.
Ала те се стопяват безспир
Като поредица от обещания, щом пристъпя към тях.

Тук няма по-висок живот от връхчетата на тревите
Или сърцата на овцете, а вятърът
Лее се като съдба, превивайки
Всичко в една посока.
Усещам го как се опитва
Да издуха всеки мой топлик като в тръба.
Ако в корените на калуна
Отблизо се вгледам, те ме подканят
 Да вплета в тях избелелите си кости.

Овцете знаят своето обиталище
Пасейки – мръсни облачета от вълна
Сиви като времето.
Потъвам в черните жлебове на техните зеници
Все едно съм послание, изпратено в пространството
Едва доловимо и глупаво.
Те стоят наоколо като бабички предрешени 
Навред букли на перуки и жълти зъби
Твърдо все едно е от мрамор блеене.

Стигам до изровените коловози – водата
Бистра е в тях като усамотение
Изтичащо през пръстите ми.
Празни стъпала водят от един стрък трева към другия
Трегерът и прагът са откачени.
От хората вятърът само
Помни няколко разпокъсани срички
Повтаря ги все едно репетира, овайква:
Черен камък, черен камък.

На мен се опира небето – единствено изправена
Сред всички тези хоризонтали.
Тревата объркано поклаща глава
Прекалено крехка и нежна е
Да живее в подобна компания
Тъмнината я ужасява
В тесните долини
Черни като гърла на отворени портмонета
Светлините на къщите мъждукат като дребни монети.

септември 1961