vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Сара Кирш „Картина по Брьогел“

 

Небето се изсипва в сняг до голота чак до зелено
Вече се натрупва завзема земята като наемници ландскнехти
Се стоварват врани дървото обраства с тях
Кряскат дебнат струпват се носят се нататък

Стават по-сиви в снега дребни са почти бели
Птици на студа къде отвежда пътят ви какво ви
Привлича димящ силоз с кукуруз кланица рапично поле полесражение
С какво кроите да се угоявате с какво възнамерявате
Без загуби да изкарате зимата не чакайте да дойде
Тази зима напразно е литнете
Над черните четинести гори: тук нищо няма да ви падне

 

 

Силвия Плат „В къпинака“

 

 

Никой на пътеката и нищо, нищо освен къпини

Къпини от двете страни, нищо, че отдясно може би са повече

Къпинена алея, извиваща се надолу, и морето

Някъде в края й надига се. Къпини

Едри колкото върха на палеца ми, безмълвни очи

Абаносови в живия плет, налети

Със синьо-червени сокове, разточително стичащи се по моите пръсти.

Не съм и помисляла, че сме такива кръвни сестри. Те сигурно ме обичат –

Как само се напасват към бутилката ми с мляко, сплесквайки страните си.

 

Отгоре враните, черен, какофоничен рояк –

Късчета изгоряла хартия, кръжащи в избеляло небе.

Те кряскат в един-единствен, несекващо протестиращ глас.

Все едно няма и никога няма да има море.

Избуялите зелени ливади горят, светещи сякаш отвътре.

Стигам до храст, облепен от мухи – те са неговите плодове

Синьозелените коремчета, витражните крилца върху екран на театър на сенките.

В шемета на меденото къпинено пиршество те вярват в съществуването на рая.

Още една извивка на пътеката – и това е краят на къпинака.

 

Сега остава да се появи единствено морето.

Между две възвишения порив на вятър ме връхлита като във фуния

Зашлевява с призрачното си пране право в лицето.

Тези хълмове са прекалено нежни и зелени, за да са вкусвали сол някога.

Минавам между тях по овчата пътека. Последната извивка ме отвежда

На северната им страна – рижа скала

Гледаща към нищото, нищо освен огромно пространство

Бяла, оловна светлина и звънтящо ектение сякаш коват

Млатейки безспир по неподатлив метал.

 

23 септември 1961

 

 

Силвия Плат „Изгорялата балнеолечебница“

 

Допотопен звяр тук e издъхнал:

Чудовище от дървесина и ръждиви зъби.
Огънят е разтопил очите му на буци
Белезникаво стъкловидна материя, матова
Като капки смола, сълзяща от кора на бор.

Гредите и подпорите на скелета му още носят
Овъглената каракулска кожа. Кой би могъл да каже
Откога останките му тънат под боклука
На лета, на чернолисти есени.

Сега несмели плевели прокрадват
Между костите му велуреномеки езици.
Листовете ламарина – някогашна броня – хлътващите плочи
Откриват еспланада за щурците.

Пристъпвам, оглеждам, надзъртам като доктор или
Археолог, заровил се посред
Железни вътрешности, емайлирани канчета
Серпантини и тръби, държали живота в движение.

Долчинката пояжда сега ялото я някога.
Ала сукървицата на извора
Тече бистра както текла e винаги
От счупения гръклян, мочурливата уста.

Изтича под балюстрадата със зелени, бели
Стълбчета на килнало се мостче.
Облакътена, съглеждам едно
Синьо, неправдоподобно лице

В плетиво от папур обрамчено.
О, колко миловидна и сурова
Под немите води е тя!
Това не съм аз, това не съм аз.

Животно не мърси зеления й праг.
И никога не ще пристъпим там
Където трайното е у дома.
Потокът, който ни носи и тласка

Нито храни, нито лекува.

11 ноември 1959

 

 

Силвия Плат „Презимуване“

 

Това е лекото време, няма нищо за правене.
С похватността на акушерка изваден
Ето го моят мед
Напълни шест буркана
Шест котешки жълти очи в избата
Зимуващи в безпрозоречен мрак
В сърцевината на къщата
Редом с гранясалия мармалад на предишния наемател
И проблясването на празните шишета –
„Джин на мистър Еди-Кой-Си“.

Това е помещение, в което не бях влизала.
Това е помещение, в което няма въздух за дишане.
Чернотата на буци като скупчени прилепи
Никаква светлина
Освен фенерчето и колебливата му

Китайска жълтевина върху ужасени и ужасяващи предмети –
Черна магария. Упадък.
Притежание
Което ме притежава.
Това не е жестокост, нито пък безучастност

Просто невежество, просто незнание.
Това е време на устискване за пчелите –
Тъй мудни, че едва ги познавам
Пъплещи в редички като войници
Към тавичката със захарен сироп

Възмездяващ меда, отнет от мен.
Захарният сироп на Tate & Lyle поддържа живота им
Снежнобялата рафинираност.
От Tate & Lyle живеят те, вместо от цветя.
И приемат това, че идат студове.

Сега се скупчват на кълбо
Черен
Дух срещу цялата тази белота.
Бяла е усмивката на снега.
Разстила се полегнал на мили Майсенски порцелан

Там, в по-топлите дни
Те могат само да изнасят своите мъртъвци.
Всички пчели са жени
Деви и източената кралска господарка.
Те се оттърваха от мъжете
Тъпите, тромави непохватковци, дебелаците.
Зимата е времето на жените –
Жената, утихнала над плетивото си
Край люлка от испански орех
Нейното тяло – луковица в студа, твърде безгласна за някаква мисъл.

Ще оцелее ли кошерът? Ще успеят ли
Гладиолите да пренесат огньовете си
През прага на идната година?
Какъв ще е вкусът на коледните рози?
Пчелите летят. Предвкусват пролетните вкусове.

 9 октомври 1962

 

 

%d блогъра харесват това: