Лятото старее, студенокръвна майка.
Оскъдни стават насекомите, омършавели.
В мочурливите си домове ние само
Крякаме и креем.
Утрините чезнат в дрямка.
Слънцето просветва окъсняло
Сред кухите тръстики. Липсват ни мухите.
Мочурът боледува.
Сланата поваля даже паяка. Едно е ясно:
Духът на изобилието
Се е преселил другаде. Народът ни редее
Достоен за ожалване.
С бутове като на фавн, той „ху-у-у“ изрева
От окъпаната в луна, скована в скреж мочурлива дъбрава
И не спря, дорде до една не вдигна совите от гъстака
С черен плясък да видят и да умуват
Що за вик на човек е това.
Ни звук, само клатушкането на пиян дърдавец
По пътя за дома покрай брега на реката.
Звездите висяха, потънали във водата – върволица
Сдвоени звезди и очи осветяваха
Клонаците, където совите клечаха.
Арена от жълти очи
Следеше на неговия облик промяната.
Те видяха в копито крак да се втърдява, видяха как покълват
На козел рогата. Съгледаха бога как се възправя
И впуска в галоп преобразен вдън дъбравата.
vs. archives 