vs. archives

Когато се поглеждам, не се разпознавам.
Манията ми да чувствам е такава
Че понякога се изгубвам, когато излизам
От собствените си усещания, които ме посещават.

Въздухът, който дишам, този алкохол, който пия
Принадлежат на моя начин да съществувам
И никога не знам как да приключа
Усещанията, които въпреки волята си конципирам.

Нито пък всъщност съм обърнал внимание
Дали наистина чувствам това, което чувствам.
Дали съм такъв, на какъвто в себе си приличам? Дали

Съм такъв, за какъвто в действителност се смятам?
Дори по отношение на чувствата съм малко атеист,
И не знам със сигурност дали съм аз този, който в мен усеща.

От колко време не съм писал сонет
Но няма значение: сега пиша този.
Сонетите са детство и в този момент
Моето детство е само тъмна точка,

Която в една неподвижна и нищожна отсечка
На пътуването с влак, което съм, ме оставя навън.
И сонетът е като някой, който обитава
От два дни във всичко, което възнамерявам.

Слава Богу, още знам, че има
Едни и същи четиринайсет реда за правене
За да знаят хората къде се намират…

Ала къде се намират хората или пък аз не зная…
Не искам да знам повече за нищо повече
И майната му на онова, което някога още ще знам.

*(end of the book)

В просторната трапезария на старите лели
Тиктакането на часовника отброяваше времето по-бавно.
О, ужасът на щастието, което не си познал
Защото си го опознал, без да го познаваш,
Ужасът на това, което е било, защото туй, което е, е тук.
Чай с препечени филийки в провинцията от едно време
В колко градове ми беше спомен и ридание!
Вечното дете,
Вечно изоставен,
Откакто чаят и филийките липсват на сърцето ми.

Стопли се, мое сърце!
Стопли отминалите дни,
Защото настоящето е само улица, по която минава този, който ме е забравил…

Мелодичната система на Вселената,
Грандиозният езически фестивал на слънцето и луната
И титаничният танц на сезоните
И мирният ритъм на еклиптиките
Нареждащ всичко да е смълчано.
И да се бди само над външния блясък на Вселената.