vs. archives

Всички любовни писма са
Нелепи.
Нямаше да са любовни писма, ако не бяха
Нелепи.

И аз писах едно време любовни писма
Като останалите
Нелепи.

Любовните писма, ако има любов,
Трябва да са
Нелепи,

Ала, в крайна сметка,
Само създанията, които никога не са писали
Любовни писма,
Са всъщност
Нелепи.

Да можех да върна времето, когато пишех,
Без да му отдавам значение,
Любовни писма –
Нелепи.

Истината е, че днес
Моите спомени
За тези любовни писма
Са всъщност
Нелепи.

(Всички думи с ударение на предпоследната сричка,
Както и подобни чувства
Са естествено
Нелепи.)

21.10.1935

В къщата отсреща, къщата на моите сънища
Колко радостно е винаги!

Там живеят хора, които не познавам, които съм мяркал, но така и не видях.
Щастливи са, защото не са моето аз.

Децата, които играят по високите балкони,
Живеят сред саксии с цветя,
Несъмнено вечно.

Гласовете, които се издигат от вътрешността на дома,
Несъмнено винаги пеят.
Да, сигурно пеят.

Когато има празник тук навън, има празник и там вътре.
Така трябва да бъде, където всичко пасва така –
Човек и Природа, защото градът е Природа.

Какво щастие да не бъдеш своето аз!

Но другите нима не чувстват същото?
Кои други? Няма други.
Това, което чувстват другите, е къща със затворени прозорци,
Или, когато се отварят,
То е, за да играят децата на верандата с ограда,
Всред саксиите с цветя, които така и не видях какви са.

Другите не чувстват никога.
Тези, които чувстват, сме ние,
Да, всички ние,
Аз дори, който в този момент не усещам вече нищо.

Нищо? Не знам…
Едно нищо, което боли…