vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

„Към историята на победените. Тиханов в Бразилия“

 

В VІІ теза на Върху понятието за история Валтер Бенямин диагностицира неизбежната тъга на историка и писателя, чийто избор на похват се състои във „вчувстване в победителя”. Но защо да е тъжен този похват, противно сякаш на свидетелствата на всекидневния опит и на станалите вече отчетливи избори на жизнена траектория в преполовеното пространство на съответния персонален „преход”? Или може би тъгата на похвата е поредната хитрост на разума, който използва похвата на тъгата, прилага тъгата като похват? Не предполага ли тази апликация на меланхолията, на свой ред, своеобразно похватно вчувстване в потребността на победителя да се разтовари от вината, с която го натоварва неговата лесна, твърде лесна победа? Тъгуващият човек е в крайна сметка красив и тази естетическа идеология на тъгата е вялото сърце на сумрака, отчаяло се да улови мимолетното проблясване на автентичния образ на времето в неговите теолого-политически измерения.

Click to access pub_pdf_1363.pdf

 

Фридрих Хьолдерлин „Хирон“ (2)

Къде си, потънала в мисъл, дето винаги трябва
Спътник да бъдеш, навремени, къде си, светлина?
Будно е наистина сърцето, ала ме обзема гняв, мене
Гнети в почуда нощта винаги вече.

Инак следвах пътя на горските билки и на хълма
Долавях шума на дивеча кротък, нивга напразно.
Не подвеждаха нивга и твоите
Птици, защото с готовност голяма ти идеше

Да изпълваш или пък да пиеш свежестта на градина,
Претегляйки всичко, заради участта на сърцето, светлина, къде си?
Отново будно е сърцето, ала коравосърдечно
Все ме завлича мощта на нощта.

Аз бях така. И на минзухари, мащерка
И жито земята ми даваше първите снопчета.
А под прохладата звездна аз изучавах,
Назовимото само. И един ден

Полубогът, рабът Зевсов, мъжът прямодушен
Размагьосвайки полето диво, печално, при мен дойде;
Сега самин тихо седя, от час
На час, и образи

От свежа пръст и облаци на обичта извайва
Сега умът ми, защото между нас има отрова.
И вслушвам се в далечината дали не
Иде един спасител благ за мен.

Тогава чувам често на гръмовержеца колата
На пладне, щом той приближава, най-познатият,
Когато от него потриса се домът и се очиства
Земята, а мъчението става ехо.

Избавителя чувам тогава в нощта, чувам
Го да погубва, освободителя, и долу обрасла
С буйни треви, във видения сякаш
Съглеждам земята, един огромен огън.

Ала дните менят се, когато човек
Да изтичат ги вижда, благи и зли, болка е
Щом обликът ти е двояк и
Едничка душа не познава най-доброто.

Но туй е жилото на Бога, никога
Не може никой инак да обича неправдата на боговете.
Ала тогава родно близък Богът е
Там пред погледа и земята е инак.

Ден! Ден! Отново ето всичко си поема дъх, о, пийте
Вий, върби над моите потоци! За очите зрак
И под краката прави пътища, в облик на
Владетел, със шпори, и при самото себе си

На мястото си, блуждаещо светило на деня, явяваш се
И ти, земя, умиротворена люлка, и ти
Дом на бащите ми, които неградски
Са, в облаците, обитавани от дивеча, отишли.

Кон оседлай сега, облечи се в доспехи, вземи
Лекото копие, юноша! Предсказаното
Не се разкъсва и напразно не чака
Идването на завръщащия се Херакъл.