vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Възражение In Memoriam

 

Когато поетът Мария Вирхов почина в София на 15 юли 2011 г., научихме за това три седмици по-късно от полицейската хроника и булевардната преса. В подадената от МВР на 15 юли първоначална информация става дума за „труп на клошарка”, изваден от Перловския канал в района на бул. „Евлоги Георгиев”, край стадион „Академик”. На 7 август от полицията потвърждават, че „откритата е Мария Стефанова от Ямбол”. Така Мария умря два пъти. Тя прекара три мъртви августовски седмици в публичното пространство като труп на клошарка, по думите на държавна институция в нейна официална сводка.

Ако сме били вцепенени или възмутени, че при съобщението за смъртта на Мария Вирхов езикът на държавната институция бе неразличим от речта на таблоидите, със задна дата ще излъжем. По-скоро сме били сепнати насън, уплашени и смълчани. В случай че не планираме да умрем в леглата си като народни поети, тази публичност на смъртта на Мария трябва да ни изпълва с ужас. Може би не е излишно да изпитваме същия ужас, ако с всяка своя крачка в публичното пространство и във вътрешните обиталища не правим всичко възможно да не разлайваме майчините еринии на родната държава и медии. Това често се оказва невъзможно, дори да си далеч от поета Мария Вирхов.

Освен да припомня случилото се, не виждам начин да възразя на единогласието на полицията и таблоидите. Те съдят живите и мъртвите. Може би възражението е възможно само в помненето. По етическа и разказваческа необходимост то трябва да е аз-повествование. Почнем ли да разказваме спомените си обаче, като начало трябва да избягваме да превръщаме Маша в епизодична героиня на романите си, особено ако героинята е законспирирана с каламбурно име и то прибързано се разкрива postmortem. Мария настойчиво предизвикваше и болезнено приемаше литературните шеги със зависимостта от субстанциите. Въпреки че са минали вече четиридесет дни и може да гледа на всичко от другаде, нека не бързаме с литературната история, в която тя е статистка в роман. Макар и по-мило, литературно и топло, това е не по-малко булевардно. Смъртта ѝ тъй или иначе бе омацана в жълто, да не го правим в паметта.

17 септември 2011

 

 

 

 

 

Реклами

Владимир Сабоурин „Происхождение суки из труда и частной собственности“

 

Фридрих Энгельс сделал открытие
что семья происходит
из труда и частной собственности.
Марлон Брандо объяснил
Это так: Неси масло
с кухни. И въехал
любимой женщине
в зад объяснив
кое-что в процессе.

Я очень хотел погладить твое
лицо девочки с Реки и плечи дамы
поцеловать тебя в левое плечо.

Читал Происхождение семьи
мальчишкой в Родопеях
Среди картин природы
около санаториума
для силикозобольных
шахтеров Порой
из-за кустов выпрыгывал
на поляну под полдень Пана
Какой-нибудь старый или до времени
постаревший от угольной пыли
и крупной нехватки
отвесного света
Шахтер А мама прыгала
также надевала бюстгальтер
Я наводил на бои больших муравьев
еще не знал немецкого
девочек Немецкой Гимназии
и Большой Реки
И нюхал горячим от солнца камнем
на пальцах
с расстояния близорукости
муравьиную кислоту.

Я не ебал
свою жену в зад
в предыдущем тексте
уже объяснял что я ее не
ебал в зад
из любви нежности
уважения. Я
Марлон Брандо
латино лавер
из Подуене
Обитальщик Св. горы
Не ебал
Жену свою в зад
из любви, нежности
уважения…

С тех пор прошло
много времени И все
чаще нарываюсь
на сук которые мне
не жены которые возвращаются
с работы затемно
у меня план про большой вечер
В темноте ходят пешком
или ловят такси
Большие Новые Шкоды
Октавия А коли придется
провожать их в темноте
и они б’ не боялись
Приглашаю их выпить
Гавана Клуб и Гуантанамейра
У меня план на тот вечер
Глубоко в Поросячем Заливе
Мы шли было вдвоем
в тeмноте и вроде им
не было страшно говорят После работы я сплю
в собственной кровати парень.

Это относительно новое
явление для Болгарии
годы назад я видел такое
в Германии. Хочу
на Нее ебать
Она хочет спать хотя мы
друг другу подходим вполне
незнакомец и незнакомка.

С десяток лет как
не возвращался
к чтению Маркса
и Энгельса теперь в самом деле
только вспоминаю про чтенье
Происхождения семьи
(У меня план на тот вечер)
в связи с суками посреди
протяжного времени
мелких часов до зари
каждый раз говорят
что завтра у них первая смена
а сегодня ночная была.

И коли не слово зашло про
семью и жену
а про случайных прохожих
Я незнакомый
и хочу ее поебать
сейчас же Она не знакома
и говорит – завтра первая смена
или возвращаюсь с ночной
пешком в темноте или
на совсем новой шкода октавия
встает у подъезда
общаги предо мной
после смены ночной
вполне незнакомая
с вполне незнакомым: друг
для друга вполне незнакомы.

Но говорение о работе
не есть тема для первого контакта
вполне незнакомых
друг с другом перед подъездом
общаги.

То тема
молчаливого разговора
даже без разговора уже
переглядов в сумрак каждого вечера
до уложения мужа
и жены. Он не будет
Ее ебать в зад из-за любви
нежности уважения Она
Ему жена. Она и он
поговорят о труде
ежевечерно ежесумрачно
дома. Но я еще перед подъездом
общаги вполне
незнакомый и говорю с вполне
незнакомой. Тема
сейчас же поебатся
У меня план на тот вечер.

Почему же она
говорит о труде
положившем начало
семье и частной собственности?

Перед подъездом общаги
вполне незнакомая говорит
с вполне незнакомым
о труде и частной собственности.

Видимо это есть новейший этап
развитья капитализма.

Как будем вязать концы
наперед семьи и ебанья
в зад незнакомой суки
сиюминутно незнакомцем, которые
говорят про труд и частную
собственность перед подъездом
общаги?

Как повяжем
оба конца Энгельса
и Марлона Брандо?
Как же тебя выебать в зад
наперед и сейчас
сука тупая?

Кое-кто скажет
что это проблема частная
проблема не имеющая отношения
к тесту экзаменов
в Унесесе.

Я, Владимир Сабоурин
твержу перед подъездом
общаги и супротив
трех сук
что проблема общая.

Твержу, что настала
перемена всерьез
сексуальной экономии
что ведет объязательно к пересмотру
отношений между
семьой и ебаньем
в зад респективно
между любимой
женой и сукой.

Но они берут на себя
уверенно и сердито
войти в общагу
там будут спать
в режиме труда
и частной собственности
хотя их целых три
считая и разглядывая
на вид сук.

Я остаюсь перед подъездом
еще чуть ассимилировать
в предрассветном холодце и шершеве
неожиданность случившегося
в очередной раз Этого необъяснимого
в категориях прежних политэкономий
нежеланья сук
быть ебанными в зад
сей же час пока
еще они пребывают в экономике

экзаменационного теста
Унесесе Они уже
гуляют по коридорам
общаги которые
видны просветленные
в темноте уверенно
в экономике труда
и частной собствености.

Вероятно проблема в том
что у меня нету жены которую
я б’ не ебал в зад из любви
нежности, уважения
Но нету у меня и суки
ебать в зад
сей же час, в экономии только что
состоявщегося экзамена –
тест в Унесесе.

Кое-что я упустил: и зарыть
холодящий собачий нос
в аристократически-белую ночь
твоей левой подмышки.

Уже не любимая жена
происходит из труда
и частной собственности
Мы выходим на рубеж Экономики Нового
Происхождения сук
из труда и частной собственности
Имеется незастроенный простор на 14-ом этаже
и огромная терасса в подошве Витошы
но Младост 4 не совсем безопасный квартал
Женщины не рожаются по деревьям
как черный IBM и белая Logitech
девочки с Немецкой гимназии
происходят от труда
и частной собственности
Пока, Царица Большой Реки
У нас есть планы на вечер вторника.

 

Перевод с болгарского: Мария Вирхов

 

За новия стихотворен цикъл на Кирил Василев: „Варовиков скат“

Образът на варовиковия скат (1) побира занаята на поета във визията на Кирил Василев за него като мислител и мистик: той е едновременно „Той” и „тук”, спрямо които не сме (това, което трябваше да бъдем).

От лимеса на ската се преминава в Саут банк на другия бряг, „южен бряг”, където са гробовете на писането и лицедействието. Дилемата, която се формулира в тази долина на смъртната сянка с нещо египетско в себе си, е святост или позьорство. Изходът, намерен от нея, е концептуално и екзистенциално зашеметяващ: смъртта не заслужава искреност – стих, идещ от висините на псалмите.

Този стих сам по себе си е върховото мисловно-битийно постижение на цикъла.

Следващото стихотворение, озаглавено със собствено име, уплътнява фигурата на художника като авторов ипостас на Южния бряг. Алън също започва с „Той”, както Варовиков скат, но този „Той” е от западния Южен бряг: от демиургичното „Той върши своето” се приминава към занаятчийско-маниерното „Той правеше портрети в гръб”. Занаятчийският маниер е свързан с бароковото vanitas-сплитане на озъбен череп и къдрици, което се блъска над същия проблем за мимолетната автентичност на живото и застиналата маска на смъртта, описан в поантата на предходното стихотворение.

Парадоксално тъкмо тварните комплекси и сокове – „останалото в него” на художника – се оказват застъпник на автентичното пред озъбената паст на смъртното лицедействие. Сякаш лицедействието на художника, което, от едната страна, е смърт, от другата получава прошката на тварното.

Лебед, четвъртото стихотворение от цикъла, започва с прекия мистичен образ на белия пламък по водите, под чиято повърхност на отражение-сияние/привидност е скрита тежката работа на всяка плът. Светлодневната мистика на отражението се рее над твърди лъскави механизми, които изработват левитацията, но са мумифицирани приживе инструменти.

Може би тъкмо защото отраженията са мимолетни и закрепвани от мумифициращи техники, безсмъртието не бива да напуска света на отраженията. Извън него то е лакиран мрак, мумията-антитеза на белия пламък. От брега на царството на студения пясък, където ни е отредено да стоим, треперейки, наблюдаваме как белия пламък по водата прехожда в следите от грозните къси крака.

Ако, от една страна, смъртта не заслужава искреността на поета, то, от друга, безсмъртието не бива да напуска света на отраженията – това е вторият климакс на цикъла.

Заключителното стихотворение На Фернандо Песоа съдържа най-силния пластичен образ на цикличната цялост, изтръгнатите дървета на въображението, които се носят по водите с накацали по тях чапли.

Грозните къси крака на излизащия на студения пясък символистичен лебед, сюрреалистично дългокраките чапли, недвижно носещи се по водите.

Фернандо Песоа е поетическото олицетворение на варовиковия скат, свършил своето, който сякаш изригва в края на цикъла утаените в него водни маси, течението на безкрайната ода. Има някакво отприщващо шурване в края, прибрано отново от познанието, че нещо не-трябва-да, кореспондиращо с началното това което трябваше да бъда/ а не съм. При изходното трябване сякаш се стига по-дълбоко и далече, отколкото във финалното.

Повличащото всичко течение в края (би трябвало да) трансцендира композиционното си прибиране. Това, което във финала на Варовиков скат приковава към себе си, в заключителния стих от На Фернандо Песоа сякаш отслабва потока на водите, отприщени в одическото течение.

(1) Вж. http://trubadurs.com/2013/05/22/stihove-kiril-vasilev-130522/.

Начало и пространство в „Събрано“ на Ани Илков

Новата книга на Ани Илков Събрано (2011) подрежда безвремието и безпространствеността на жизнения свят на късния „развит социализъм” и най-близкото минало на „прехода” в търпеливо дочаканата голяма лигатура, в която да се реализира единството на време и живот. В следващите пролегомени към Събрано ще изхождам от допускането, че А. Илков използва формата на събрани ad hoc (1) съчинения, превъртяна през възрожденските „сборници със смесено съдържание”, за да извлече – събере и отгледа – от идеите и актовете на писане „слабата месианска сила” (В. Бенямин), търсена във фигурите на едно апокатастазисно начало и пространство, които се мислят като трансцендиращи демоничните разкъсвания на историята. В този смисъл Събрано е поредната голяма книга на Ани Илков в овчата кожа на дамаскин – този път дамаскин на дамаскините, обръщащ чрез извеждането му на метаравнище хастара на направата на предхождащите книги. Така събирането ad hoc разкрива едно композиционно и екзистенциално a priori, което може да се определи в предварителен план като „отложено самопродуциране” (2), отреждащо първостепенно значение на събитийното рекомбиниране на текстове (цикли, книги), схващани като етимони – истинни значения с оглед на произхода – на съответния текст/книга. Колкото по-далечен и иронично загърбен (3) е произходът, толкова по-настоятелна и сложна става тягата на етимона към полагане на текстовете/книгите в едно събиращо и възстановяващо пространство. Именно в точката на най-голямо вътрешно отстоене от поезията като архе

Далеч от началото –
миг преди края (4)

– точка, предполагаща мълчание – етимоните на писането на Ани Илков стават видими в качеството си на екзистенциални и композиционни фокуси както на екстремно увличащи параболични или хиперболични траектории, така и на елиптично вгъващи и прибиращи. Ако през 90-те години на миналия век и първите години на настоящия бяхме по-склонни да проследяваме параболично-хиперболичните движения на „Ани Гръмовержеца”, „Ани Хиперболиста” (5), откриващото се в Събрано апокатастазисно пространство припомня слабата спасителна сила на елиптично вече винаги съдържалото се и все отново възвръщащо се съединяване с вечното днес, мнемонично подканящо да знаем – отвъд епохални процеси и преходи – че точно тук, където сме и винаги сме били

сънуваме розови сънища
докато ставаме каменни въглища!

Бележки

(1) За повода на Събрано А. Илков казва в интервю със Силвия Чолева (БНР, програма „Христо Ботев”, 1.9.2011) дословно следното: „тези неща се правят около 50-тата годишнина, когато човек навърши 50 години” , срв. http://bnr.bg/sites/hristobotev/Shows/Culture/Artefir/Pages/110912_Ani_Ilkov.aspx.
(2) При тази формулировка ползвам тезата на Вл. Трендафилов за социокултурния „ефект на закъснялото самопродуциране”, срв. Трендафилов, Вл. „Разпадането на подиума (поезията на 90-те)”, сп. Пламък, кн. 1-2, 2002.
(3) За отвръщането от произхода като неексплицирана „иронична рамка” говори Б. Пенчев в рецензията си за Етимологики (1996), вж. Пенчев, Б. „Turning Away From the Origin”. В: Пенчев, Б. Тъгите на краевековието, Издателство „Литературен вестник“, С., 1998.
(4) Илков, А. Събрано, ред. С. Чолева, Пловдив: Издателство „Жанет 45”, 2011, с. 57.
(5) Формулировките са на Й. Ефтимов, вж. Ефтимов, Й. „Литературата ни през 97-а”, сп. Демократически преглед, Зима 97/98, кн. 34.