vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Категория: Манифест

Есть два варианта

Това е от руски туит от днес: Есть два варианта голосования – за Путина и против Путина.

Авторът на туита е с ник, но по всичко личи, че е враг на народа по принцип и на собствения си в частност. Платен от западните служби враг на народа си.

От известно време следя в Туитър руските врагове на народа. Поучително е да видиш бъдещето на родната еднопартийна система в служба на хиперкапитализма (Тома Пикети).

Откакто западните служби организираха активното мероприятие с отравянето на Навални и вкарването му в затвора след недокрай успешното отравяне, следя с интерес случващото се във великата братска страна.

Интересът ми е дълбоко ренегатски. Познавам врага по-добре от повечето му врагове и дори от най-яростните му привърженици. Десет години като ученик съм го наблюдавал отвътре в Советская Средняя Школа при Посольстве СССР в НРБ.

Бих могъл да бъда доста полезен на враговете на империята на злото. Приятелите на великата братска страна обикновено са толкова влюбени, че не се нуждаят от повече информация за обекта на любовта си.

Следвайки вътрешната информация от руския враг на народа, току-що избрах един от двата варианта, посочени от него. За моя почуда системата все още не беше напълно еднопартийна въпреки преобладаващото количество партии, чиято високопатриотична мисия е да гласуват „за Путина“ (за Родину).

Гласувах за първи път машинно, предполагам, че така гласът ми ще бъде по-лесно откраднат, както знам добре от Тръмпо.

Направих всичко, за да изгубя. Победата е срам за поета.

Освен дилемата на руския враг на народа имам и лично своя на поет, пишещ на български: българската литературна мафия е изцяло на хранилката на правилните пари; българската политическа мафия е повече на хранилката на неправилните пари, отколкото на правилните.

Нямам роман за продаване, не съм на хранилката на правилните пари, руски възпитаник съм.

Гласувах срещу Путин.

Съобщение до Политакадемията на афроамериканския комсомол

Уважаема Политакадемия,

Обръщам се към Вас след новината за отстраняването на втория политически неправилен преводач, когото напълно основателно сте отстранили като бял и мъж.

Нека първо да Ви уверя, че съм афробългарин, макар и, уви, мъж и преводач на поезия. Но се обръщам към Вас в правилното си политическо качество на афробългарин.

Все още не знам дали каталунския преводач си е направил правилната самокритика и саомоотвод, както правилно постъпи холандската преводачка с оглед на бъдещи букъри.

Научих, че немската преводачка, макар и правилно политически жена, допълнително е обезопасена с 2 (две) политкомисарки с правилен произход и цвят на кожата.

Немците са си научили добре урока. Е, малко се престарават от гузна съвест, но гузната съвест е политически правилната позиция за белите и мъжете.

Искам преди всичко да изкажа възхищението си от пълния политически контрол, който вече успявате да налагате върху сферата на естетическото. Не може да има тотална власт без власт над изкуството, особено при тоталната естетизация на политиката в обществото на спектакъла.

Убеден съм, че всички бели и мъже могат да извървят пътя на превъзпитанието, описан от белия мъж, за щастие евреин, Франц Кафка, описващ очовечаването на една маймуна.

Тази маймуна пише до Академия на науките, за да съобщи как е станала човек.

Това е пътят, скъпи черни сестри.

С уважение,

Vladimir Sabourín

Мария и народния писател, очаквано добра комбинация

Този коментар е радикално сексистки, фашистоидно елитистки, антипатриотичен и същевременно изпълнен с типично българска завист.

Би бил също така изключително антипедагогичен, но за щастие не съм преподавал нито на Мария, нито на народния писател.

Това ми дава същевременно смелост да коментирам, без да се излагам на риска да си изгубя работното място на преподавател, както с пълно основание би се случило в „белите“ страни.

Откритото неглижиране на правилата на „белите“ страни неизбежно прави коментара ми освен всичко друго и расистки.

И тъй, по същество: наградите и предстоящите награди на Мария и народния писател се дават и получават за способността и уменията им да са с едни гърди напред пред конкуренцията.

Тези гърди са автентично български и едновременно с това подходящо поднесени за оценяване пред „белите“ страни на Северна Америка и Европа. Тези гърди са добре сложени и слагащи се, без да престават да бъдат родни и наши.

Гордеенето с излизането едни гърди напред с тези гърди е основателно и нямащо от какво да се срамува.

Тъй като обаче моята позиция е радикално сексистка, фашистоидно елитистка, антипатриотична и същевременно изпълнена с типично българска завист, и освен това расистка спрямо „белите“ страни, оценяващи нашите гърди, смятам, че тези добре сложени и слагащи се, без да престават да бъдат родни и наши гърди, излезли глобално едни гърди напред, по нищо не се отличават от попфолк силикона.

Разпознаването и припознаването на родния попфолк силикон от глобалния на многоуважаемото световно общество на спектакъла е ново и заслужаващо да бъде приветствано явление.

Аз лично харесвам и приветствам от българското излизане с едни гърди напред единствено скромното и съответно заслужено медийно неотразено в Родината: Галин Тиханов, носител на наградата BEST BOOK IN LITERARY STUDIES за 2020 г. на American Association of Teachers of Slavic and East European Languages (AATSEEL).

За размерите на успеха на наште момичета и момчета

Покрай огромния размер на успеха на Мария Б. и неговото сексистко, антипатреотично и същевременно БГ-завистливо поругаване от страна на професори с малки по размер успехи и пишки незабелязана мина – очевидно поради малкия си по размер успех – наградата на друго наше момче.

Успехът му е заслужено малък по размер и незабележим, тъй като нашто момче е само доктор от Оксфорд и, уви, професор от Лондонския университет.

Скромното му по размер и незабележимо име е Галин Тиханов (Galin Tihanov/Galin Tikhanov).

Скромният му – по размер и съответно заслужено незабележим в обичащото големите размери и златните момичета БГ – успех е BEST BOOK IN LITERARY STUDIES за 2020 г. на American Association of Teachers of Slavic and East European Languages (AATSEEL).

Като местен жител с малък по размер успех и пишка съм впечатлен от малката по размер награда на нашто момче с докторат от Оксфорд и професура в Лондонския университет.

Disclaimer: Тези мои предпочитания на професор по антична литература с малък успех и пишка са дълбоко сексистки и антипатреотично мотивирани.

Към преподавателската етика

Когато в казуса Добчев/Бакалова се апелира към преподавателската етика, смирено моля да се вземе под внимание следното:

Откакто студентите са paying customers, които, както е известно, винаги имат право, самата идея за „етика“ на отношението преподавател-студент се измества по-скоро в етично неутралната сфера на „духа на капитализма“, който след кончината на конфесионалната му подпорка в „етиката на протестантизма“ е само и единствено високоетичен дух на кинтите.

Vladimir Sabourín, шовинистична крайнолява фашистка свиня, неетичен професор по антична литература

Ex Russia Lux. Признанията на един ренегат

Аз съм класически ренегат. Завършил съм Съветското средно училище при Посолството на СССР в НРБ. Първият ми досег с поезията, който ме направи това, което съм и искам да бъда, беше стихче на Пушкин за есента. После от само себе си дойдоха Некрасов, Достоевски и Маяковски. Това са моите негри, влъхвите ми.

Еманципацията ми от детството съвпадна с превръщането на България от 16 ре(с)публика в историческата Територия с липсващ избор между Рим и Византия. В това дяволско време имах чистия късмет да попадна на Брехт, който ме предпази от дупката на липсващия избор след естественото напускане на руското ми детство. Пораснах и прописах поезия с Брехт. Където детските ми руснаци не смогват, разчитам на него. Немската му работа е гаранцията ми, че руската работа няма да се олее. Тя го обича, познавам я добре.

След края на Смутата в Русия и връщането й към проекта на Третата Византия под егидата на КГБ, мафията и Газпром трябваше ясно да тегля за себе си чертата между руското и имперското. Обичам с цялата всепояждаща страст на детството Русия. Мразя с цялата достъпна ми мъжественост Империята на КГБ, мафията и Газпром.

Любовта обаче трябваше да се оттегли изцяло в езика и литературата, а това не ми е достатъчно. Продължавам да чакам тази велика страна да стане това, което мечтая тя да бъде.

Вярвам, че когато се появи човек, който не се страхува да умре за това, няма невъзможно. Българските избори между Рим и Византия не ме касаят. Обичам Русия. Чакам този човек.

Така че, скъпи фб сънародници, аз съм русофил и путинофоб. И не смятам да го обяснявам фсеки път.

Ex Russia Lux.

Самиздат завинаги

Това са некои съображения и размисли след като вчера взех новата си книга от печатницата.

Преди 1989-а явлението самиздат имаше ясен и еднозначен смисъл: тоталният идеологически и технологичен контрол на държавата върху публикуването и неговата материална инфраструктура (от пишещата машина, водеща се на отчет в милицията, през разрешенията за ксерокопиране до печатниците) означаваше, че самиздатът бе единствената форма на някаква публична – или поне не напълно приватна – свобода в живота на писменото слово. Говоря принципно, доколкото нямам лични наблюдения върху самиздата по времето на стария режим. Издадох първата си книга през 1993-а, т.е. моят опит е вече чисто посткомунистически.

Какво означава посткомунистическият самиздат? В моя случай означаваше, че родителите ми финансираха дебютната ми книга и после я разнасях по сергиите от епохата героичната улична търговия преди появата на книжарниците и интернет.

В проточилия се период между първата ми поетическа книга от началото на 90-те и прословутата втора, излязла през 2015-а, бях категоричен, че не бива да издавам втора книга самиздатски. През тази пауза, продължила двайсет и две години, твърдо и неуклонно се придържах към илюзията, че някакво имагинерно издателство би трябвало рано или късно – или много късно, или най-накрая – да прояви интерес към публикуването на моя книга. Естествената и закономерна серия от откази обаче както от страна на издателства, така и от страна на журита, осигуряващи достъп до държавно финансиране, най-сетне рационално ме убеди, че трябва да се върна в реалността на самиздата. Втората ми книга бе финансирана от приятел. След нея се сприятелих с неизбежността сам да плащам – или да плащам и да издавам – книгите си.

И тъй, в личния ми опит на автор ефектите на властта на Партията в сферата на книгоиздаването напълно съвпаднаха с демократичните пазарни ефекти на властта на капитала. Неумението да се харесам на еднопартийната система на капитала определено си е мой личен проблем, но резултатът на този индивидуален хендикеп е практически същият, какъвто би бил при несправянето да се харесаш на Партията: самиздат завинаги.

Несправянето с правилната употреба на свободата да се харесаш на капиталовата еднопартийност, водещо до самиздата като опция без алтернатива, дава пълното право на еднопартийната система на капитала да те дисквалифицира като графоман. Който е бил свободен да се хареса, но не го е сторил, трябва да е готов за тази дисквалификация. В рамките на реално съществуващата еднопартийна система на капитала самиздатът продължава да е единствената форма на някаква публична – или поне не напълно приватна – свобода на този графоман.

Трябва да си представяме този графоман щастлив.

Правилна притурка на правилен вестник на правилен олигарх

Налага се да почна доста отдалече, историята е далечна и добре забравена. През далечната 93-а Иван Методиев занесе мои стихове в най-старото литературно издание на прехода. Първо се усъмниха, че съм мистификация на сияйния автор на „Гъзове и облаци“, que en gloria esté, тогава беше карнавалът на мистификациите, после се наложи да установят, че съм реален негър.

През 1994-а бях поканен от престижна академична фигура, която тогава стана гл. редактор на изданието, да водя рубрика. Бях бил неин студент, когато тя беше още асистентка, имаше хубави впечатления от мен като студент, аз също от нея като млада асистентка по антична литература. През втория семестър по западна нещо стана по-неприятна, не знам защо. Благодарен съм за тази покана, защото тя ми осигури автоматична проверка за принадлежност към ДС. За разлика от българофренската гранддама, която също, уви, беше проверена, нямах честта да съм бил бил достатъчно сексапилен за вербуване.

Водих рубриката 3-4 седмици и видях, че тая работа не е за мен. Продължих обаче да сътруднича на изданието. 90-те бяха най-щастливото ми литературно време: бях млад, имаше свобода преди парите и властта им да обсебят всичко. Няма пълно щастие без наивност. През най-силната ми година хонорарите ми позволиха да си купя разтегаемо диванче. Щастието беше пълно.

Тогава редакцията на изданието се помещаваше непосредствено до централата на СДС, ако някой си спомня какво е това. За по-младите: стария Сашо Йорданов, а и младия Волен Сидеров. Като стана фашист, с почуда узнах, че е бил гл. редактор на в. „Демокрация“, официоза на СДС. Ходеха си по търлъци на гости, т.е. по-скоро хората от литературното издание ходеха по търлъци при политическите си шефове в централата, през символична, а и реална топла връзка.

Когато за първи път публикувах в изданието, негов гл. редактор беше дългогодишен знаков депутат от СДС, после също толкова дългогодишен знаков посланик. Май не му допаднах особено, без да има видима причина, аз също не изпитах особено еротично привличане към будистките му сандали.

Тогава бях безплатен безпартиен антикомунист, както в ония времена си му беше редът в поколението ми, родния ми град и академичните среди, където ми е работното място. И до днес обичам да съм безплатен безпартиен фен на радикални идеи, които сега наричам консервативна революция, но вече съм крайноляв „антикомунист“.

Спомних си всички тия щастливо забравени неща след като днес случайно попаднах на антрефиле на най-старото литературно издание на прехода в най-правилния всекидневник на прехода. Позната симбиоза: височайшият академизъм на най-старото литературно издание на прехода седеше кълка до кълка с кликни тук за купуване на експертно-академично похвалените книги.

Друго ме порази: все едно виждах лентата да се развърта назад към фриволните млади години на литературната притурка на в. „Демокрация“, т.е. най-старото литературно издание на прехода.

Сега най-старото литературно издание на прехода е на път щастливо да се превърне в литературна притурка на най-правилния всекидневник, собственост на най-правилния олигарх.

Може вече да се е превърнало, не го следя, а досега не ми беше изскачало на телефона. Но днес изскочи през прозорчето на възможност на най-правилния всекидневник.

Трийсетина години по-късно фсичко си дойде по местата.

Какво му стана на белия човек?

Демокрацията, властта на мнозинството, никога реално не е била власт на мнозинството. Атинският й праобраз е бил рабовладелска власт на малцинството на пълнолетните, свободни мъже и е изключвал жените и робите.

В Швейцарската конфедерация, послужила на Жан-Жак Р. за идеализацията на републиканския „обществен договор“, до втората половина на ХХ век в определени кантони жените нямат право на глас.

Всички/Всичкото баща на нацията на САЩ са били рабовладелци – поправете ме, ако има изключение, за да си го/я/то заплюя за пърсънал уасп джизъз.

Съгласно Конституцията на Сталин от 1936-а всички имат право на глас, но се налага гласоподавателите да бъдат физически редуцирани поне с 1 мил. преди провеждането на изборите през 1937-а.

Исторически съществувалите до втората половина на миналия век демокрации са били реално власт на малцинството. Защо припомням тези всеизвестни факти? Защото до 90-те демокрациите отричаха де юре, че са власт на малцинството.

Бяха де факто, но отричаха де юре.

След 20 януари 2021 г. за първи път в славната история на малцинствените демокрации, твърдящи, че са власт на мнозинството, ще се изправим пред една демокрация – втората по численост в света след Индия – която на практика де юре признава, че е власт на малцинствата (вече в множествено число).

На последните избори в САЩ спечелиха за първи път убедително политиките на малцинствените различия. След 20-ти този месец втората по численост и първата по имперска власт демокрация в света ще се управлява де юре от малцинството в множествено число.

Жалко за белия човек, създал демокрацията, такъв хубав господар беше.

Аз съм писател все пак

Откакто Командира ме цитира, т.е. цитира цитата ми на Овалния Бил, и Трафопоста ме потупа по гарсиямаркесовото рамо, журналист(к)ите не спират да се допитват до мен за политически прогнози.

Аз съм писател все пак, викам им, нищо, че имам кредитно досие на дисидент от навечерието на 10 ноември, то е за пред фондациите, искат го при кандидатстване за грантове. Иначе не съм политолог, нито имам особен интерес към политиката.

Те, журналист(к)ите – всъщност винаги са жени, но да не обидя евентуално „него“ и „то“, чета устните на леля Пелоси – та журналистките без скоби не ме оставят обаче на мира, особено след като за втори път любезно отклоних номинацията за президент на ДА, ГГ. Настояват да им кажа за новия политически играч, аниматора на последните 25 години или на физиката по-точно.

Аз съм писател все пак, пак им викам, макар че, между нас казано, не бих станал народен писател без правилните ченгета и правилните им пари, но това е оф дъ рекърдс, ред май липс. Никак не обичам публично да ме разкриват като създание на определена партия, защото това вреди на продажбите, нямам нищо против красивите четящи червени лелки, и те тъга носят, а и от убежища имат нужда.

Но тя настоява, защото политиката продава, разбирам я колежката. Добре де, нека кажа, че откакто Тръмп падна, мога да се изокам и да декларирам, че вече няма съмнения кой дава парите и очаквам с нетърпение новата си политическа линия, свързана с предстоящото ми напролет пътуване до новата Америка на тъй скъпите ми малцинства. Това за международните грантови ангажименти. Очаквам също да се потвърди падането и на г-н Борисов, тогава отделно ще декларирам новата си вътрешнополитическа линия.

Но стига толкова политика, аз съм писател все пак, нека продължим по същество с промоцията на убежището.