vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Категория: Манифест

Поезията, бъдеще в миналото

 

1. Фундиращият парадокс на съвременната българска поезия е случването на нейните върхови постижения, свързани с имената на Златомир Златанов и Ани Илков, не през десетилетието на освободените енергии на „възвишената политическа епоха”, а през застоя на късния развит социализъм.

2. Черпенето на ресурс от поезията на 80-те, от една страна, и първоначалната политическа енергия, от друга, позволиха на 90-те да асимилират постмодернизма без отказ от естетиката на възвишеното като трансмисия между литературното и политическото.

3. Отливът на енергиите на социалната промяна оголи опортюнистичните и инструментални подмоли на постмодернизма. След Зверовете на Август (1999), диагностицирали изчерпването на възвишения залог на политическото (и политическия залог на възвишеното), българският постмодернизъм се институционализира на практика без остатък академично и пазарно като литературно статукво.

4. Набелязалото се през втората половина на 90-те изчерпване на бъдещето в миналото на поезията на 80-те ни отведе в един свят без звездно небе над нас и морален закон вътре в нас. Един свят, лишен едновременно от етико-политическа и космологична страст. Един свят на буржоазния интериор, разраснал се до всеобхватен глобален мол.

5. Литературноисторическият разказ, автомитологизиращ постомодернизма като епохалната промяна, случила се през 90-те, междувременно е официалната версия на настоящото статукво.

6. Постмодернизмът на 90-те беше всъщност тривиализация на поезията на 80-те. Постмодернизмът на 10-те беше и продължава да бъде комерсиализация и официализиране на поезията на 90-те.

7. Върховите постижения на съвременната българска поезия, случили се през 80-те, са бъдеще в миналото на съвременната българска поезия, очакващо своите бъдещи читатели и поети.

 

 

 

 

 

 

 

Advertisements

Александѫр Николов „Хроника“

 

На високо винаги тръска,
ездачът с каска от мотор върху главата си,
кърпа пред очите, служила
за бърсане на ръце в нечия отдавна
забравена кухня, сега
го пази от силните пустинни навявания,
по тялото му родилни белези
от предни животи напомнят подозрително много
на логотата на известни марки ресторанти, напитки, спортни облекла.

Блажена (да е) бутафорията, защото из нея откриваме кедровите ядки, обещание за дървета в бъдеще време.

Блажени (да са) младостта и страхът, защото от тях тръгва всяка поезия и смелост.

Блажен (да е) викът, защото той изважда гласът на младежа от дробовете му.

Блажени (да са) необременените, тъй както можем да ги видим в детските рисунки.

Блажени (да са) обременените, тъй като те от само себе си се навеждат.

Навлизане в храма.

Тези строги сводове – тлъста работа, добри
пари са взели майсторите с тлъсти копчелъци,
рогове на изобилието.
вътре, естествено е бутафория
нека има статуи, нека има колони
от гипс картон, пълни със стиропор,
този симулакрумен барок
ме впечатлява, за него пиша, него
възхвалявам, тези строги сводове
тлъсти копчелъци, пълни със стиропор,
само между тях можеш да забележиш
стиховете на девственица, гласът
на смел младеж, рисунката на дете.

Леден разкош, ако ледът прилича на спряло време.
Всяка поезия се учи да буксува на място
в херметическата клетка на стиха,
за да може да рита по-яростно, веднъж
пусната на свобода.
Забележи тази девственица на стената,
не я видях на девет
за пръв път, не носеше бели дрехи
и черно не носеше, избягваше едноцветните премени
като послушен съвременник на това сиво време.
Страхуваше се от крайностите, тя каза
не мога да измисля тема, по която да пиша,
аз казах
виж бръчките, които водата оставя в пясъка,
щом се изтегли от него и потъне в пъпа на земята.

Ще влезем в Арал Теңізі
ще легнем до камилите,
които са на сянка
под ръждясалите кораби
с дюните, подали се
над изсъхнала вода

тъй както гласът ми съхне в алвеолите,
тъй както страхът да се покаже го души,
тъй както щом прочета лошо стихотворение от самозван поет в минало време,
ми идва да крещя,
тъй както се уча на справедливост в движение по античните образци,
тъй както стъпвам върху немощта си и си правя кукерски маски от кожата ѝ,
за да плаша страха от самия него
(това не е особено веганско, нали)
тъй както аз се научих да крещя, разбрах, че нямаше нужда да се уча,
в себе си имах цялата сила, изринал ценното от сметището на ума ми,
където всекидневно отпадните води
на шестотин и шеснайсет хиляди индустрии
надолу се изливат

Блажени (да са) младостта и страхът, защото от тях тръгва всяка поезия и смелост.

Блажен (да е) викът, защото той изважда гласът на младежа от дробовете му.

В олтара на храма
Рисунка на дете

Тревата е синя. Короните на дърветата също.
Водата е зелена. Небето и някои птици също.
Хората са виолетови. Прозорците отсреща също.
И малкото е много, многото е малко също.
Езиците са огън червени, червени са и зениците също.
Падаме нагоре, вдигаме надолу падналото също.

Или

Оркестърът е жълт, но не всичко жълто е оркестър.

Изтривалката е възглавницата, но не всяка възглавница е изтривалка.

Блажени необременените, тъй както можем да ги видим в детските рисунки.

Блажени обременените, тъй като те от само себе си се навеждат
под тежестта на тази хроника на изчезналите видове.

 

Kim Nguyen, Two Lovers and a Bear, 2016

 

 

 

 

 

 

 

My Pushkin Reloaded

 

К Каверину
Простите, верные дубравы!
Кн. Голицыной
Кривцову
Не угрожай ленивцу молодому
К Чаадаеву (!!!)
Узник
Свободы сеятель пустынный
К морю
Зимний вечер
Пророк (!!!)
Зимняя дорога
Няне
Во глубине сибирских руд (!)
Три ключа
Анчар (!!!)
На холмах Грузии
Я вас любил
Суровый Дант не презирал сонета
Поэту
Бесы (!!!)
Стихи, сочиненные ночью во время бессоницы
Осень (!!!!)
Когда за городом, задумчив, я брожу
Я памятник себе воздвиг нерукотворный
Руслан и Людмила (Пролог)
Медный всадник
Евгений Онегин (Письмо Онегина к Татьяне)

 

 

 

 

 

 

 

1 година Манифест & Брой 8 (Септември)

 

На 09.09. отпразнувахме първата годишнина на Манифеста на Нова социална поезия и представихме Брой 8 (Септември) на списанието пред пълен Bar Dak -2. Благодарим на Александѫр Николов, Ани Илков, Боряна Русева, Венцислав Арнаудов, Дэнис Олегов, Иван Маринов, Кирил Василев, Кристина крумова, Тодор Илиев (Фантомът), арх. Тодор Цигов, Томас Хюбнер, Христина Василева, Вин Чеширков за силното присъствие! Благодарим на Божидара Мавродиева, Ваня Вълкова, Елка Василева, Гергана Валериева, Златомир Златанов, Кева Апостолова, Росица Бакалова, Султан Ангелов, Хайнер Мюлер, които бяха с нас чрез прочетените текстове! Благодарим на страхотната публика в Bar Dak -2, която не се уплаши от деветосептемврийския мирис на партенки и дойде да чуе за истинския бунт на 9 септември, започнал преди една година! Благодарим на домакините от Bar Dak -2, които ни накараха да се чувстваме като у дома на рождения ден на Нова социална поезия! Младенецът е само на годинка, всичко престои. Очакваме ви на 10 ноември – мястото и часът са същите – на представянето на Брой 9 (Ноември)!

сн. Христина Василева

 

 

 

 

 

 

Everybody be cool, this is a robbery или За Мирния преход

 

1. Мирният преход е проект на елитите на стария режим по трансформирането на апаратно-номенклатурната, в крайна сметка ченгеджийска власт в „чисто” икономическа.

2. За осъществяването на най-мащабната – след национализацията връз щиковете на Червената армия – криминална смяна на собственост беше необходим криминално-мутренски мир, осигурен както от елита на физическата култура, така и от интелектуалния елит на елитите на стария режим.

3. Мирният преход е „исторически” компромис между ченгеджийско-силовото и неолиберално-интелектуалното крило на червената буржоазия. Колаборацията на неолибералите с ченгетата (или на ченгетата с неолибералите) е хоросанът и лубрикантът на Мирния преход.

4. Проектиран като също толкова вечен, колкото беше реално съществувалият социализъм на червената буржоазия, Мирният преход е толкова вечен, колкото неолибералната фикция за капитализма. Ченгетата гордо, неолибералите (довчерашни марксисти) леко гузно си стискат ръка на Кръглата маса, че капитализмът е вечен.

5. Всяка успешна фигура на Мирния преход е продукт на негласната колаборация на ченгета и неолиберали (или на неолиберали и ченгета).

6. „Историческият” компромис на Мирния преход се крепи на безалтернативността на капитализма като по-съвършена – най-съвършената – форма за присвояване на чужд труд. Както неолибералите, така и ченгетата възмутено обръщат гръб на по-неефективната, изчерпана до дъно от тях реалносоциалистическа форма на обир.

7. Всички да запазят спокойствие – това е обир. С хегелианско-марксистка вяра в историческата необходимост на прехода от социализъм към капитализъм ченгетата и неолибералите се уповават на вечността на капитализма.

 

 

 

 

 

 

Какво ни е 10 ноември?

 

1. На 10 ноември 2016 беше първото четене на Нова социална поезия. Имаше ли събитие (ретроспективно и проспективно погледнато)?

2. 10 ноември 1989 е поредният осуетен бунт в българската история. Твоята лична история на осуетяването?

3. Какво може(ше) да се случи иначе? Има(ше) ли алтернатива Мирният преход?

4. Материалите с ниско качество, използвани в архитектурата на Мирния преход, стават все по-видими както в интериора, така и в екстериора. На какво можем да се надяваме при земетресение?

5. Кое е първото нещо, което би направил(а) (по друг начин, отколкото на 10.11.1989) при новината за земетресение?

 

 

 

 

 

 

 

Сп. „Нова социална поезия“, Брой 8 (Септември), 2017

 

Брой 8 (Септември) на сп. „Нова социална поезия” вече е в архива на бунта, започнал преди една година. В него отделихме специално внимание на първата годишнина от публикуването на Манифеста на Нова социална поезия. На анкетата, посветена на 1 година Манифест, отговориха Александѫр Николов, Ваня Вълкова, Венцислав Арнаудов, Златомир Златанов, Иван Карадочев, Иван Маринов, Илиян Шехада, Марио Коев, Росица Бакалова, Ружа Велчева, Христина Василева. Особено сме щастливи, че годишнината на Манифеста се отбеляза със силните дебюти на Гергана Валериева, Кристина Крумова, Султан Ангелов. Броят представя решаващите за Нова социална поезия позиции на влъхвите на движението Венцислав Арнаудов, Златомир Златанов, Кева Апостолова. В рубриката „Критика” публикуваме недостъпен до този момент в електронен формат текст на Мишел Фуко, любезно предоставен от Владимир Градев. Успяхме да привлечем за сътрудник на списанието арх. Тодор Цигов, поставяйки началото на засилването на раздела за визуални изкуства. Горди сме с присъствието в броя на българския поет Кирил Василев и немския поет Томас Хюбнер. Редакцията на сп. „Нова социална поезия” благодари на Божидара Мавродиева, Василия Костова, Венцислав Арнаудов, Владимир Градев, Гергана Валериева, Иван Карадочев, Илиян Шехада, Кева Апостолова, Кирил Василев, Кристина Крумова, Росица Бакалова, Султан Ангелов, Томас Хюбнер, Христина Василева. Това е само началото на бунта, който можем заедно.

08.09.2017

Александѫр Николов
Ваня Вълкова
Владимир Сабоурин
Иван Маринов

 

Сп. „Нова социална поезия“, 8 (Септември), 2017

 

нсп-поп арт-ърбън

 

 

 

 

 

У Т Р Е

 

КРИСТИНА КРУМОВА
ИЛИЯН ШЕХАДА
КИРИЛ ВАСИЛЕВ

сп. „Нова социална поезия“, брой 8, септември

 

 

 

 

 

 

Три дни до стартиране на новия брой

 

Три дни до стартиране на новия брой на сп. „Нова социална поезия“

Графичен дизайн ВАНЯ ВЪЛКОВА

 

 

 

 

 

 

Анкета 1 година Манифест. Отговаря Христина Василева

 

Не съм революционен човек, също не си представям какво би означавало това в наше време, но намирам упражняването на монопол и експроприирането на която и да е обществена сфера за изключително вредно и спъващо и без това закъснялата еманципация и бавно узряване, в един оптимистичен план, на нашето общество.

Подкрепих жеста на отхвърляне на статуквото, институционализирано напоследък в две монополизиращи крайности на художествения живот у нас.

От една страна – захаросано-сантименталното тъгуване по близкото ни минало, облечено в претенцията за автентична литература, която не само „народът у нас много харесва, купува и чете, но и читателите по цял свят, запознати чрез многобройните преводи“. Във всичко това няма лошо, ако не беше само то. Сантименталното писане, в съчетание с тенденциозно апологетизиране от страна на медиите, доведе до монопол и бум на лайфстайл литературата (изцяло се съгласявам с даденото от НСП определение) спрямо добрия критичен вкус* – явление, изключително вредно не просто от образователна гледна точка, но и тази на бъдещето.

От друга страна – сложилият се постепенно „висок академизъм“, окупирал, включително, любимия на много от нас, поколението на 90-те, Литературен вестник, авангард по това време и политически. Накратко, фактите от лятото на 2016 г. около честването на годишнината на това, може да се каже, култово за нас издание, показаха наяве още един монопол, който не просто си брани местенцето, но си позволи агресивно публично да нападне един от хората, много важни за поетическата и духовната ни самобитност като поета Ани Илков. Защо ли? Защото се уплашиха поетите да не им вземат „академично-високата“ територия. А който помни историята на ЛВ и изобщо литуратурната история след 89-та много добре знае кой е Ани Илков и какво е мястото му както за изданието, така и в по-широк план – ролята му за създаването на няколко поколения поети в България.

И двете описани по-горе крайности на монополизиране на интелектуалния живот у нас всъщност се оказаха общества само за избрани – едновременно удобни за пребиваващите и печелещи от тях и ревниво пазещи територията си и както казахме, развращаващи добрия, в смисъла на естетически и етически сложен, критичен вкус.

Тези явления в художествения живот у нас по естествен начин намериха и своята социална аналогия в луксозните жилищни селища от затворен тип с охрана и специален пропусквателен режим, носещи dream names като Bellеvue, Belle Valey, Capitol Hills Drive, etc. “Бевърли Хилс“ на Балканите, зони за luxury gated community. Очевидно това луксозно общество съществува и отлично си живее в бедната България – страната с населението с едни от най-ниските доходи в Европа. Ясно е за всички от кой залез и от чия липса на същински изгрев се пръкна по нашите ширини това бляскаво червено общество. (“Мирният преход – всичко е наRED” по V.N.А.)

В този смисъл епигоните на това „бляскаво червено общество“ в художествените сфери на живот изглеждат още по-жалки и обречени в своята самодостатъчна затвореност и надменност, защото есенцията на интелектуалния авангард е в многообразието, щедростта да даряваш разнообразие и в свободата да провокираш алтернативи на себе си.

Това е причината поради която подкрепих и подкрепям НСП и неговия създател поета Владимир Сабоурин в битката му за разрушаване на статуквото, създадено в резултат на Мирния преход.

 

*Кой и какво е добрият критичен вкус – тема за друг дълъг разговор. В случая лайфстайл литературата се оказа доста вредно явление, подвеждайки безкритичния и неопитен читател с проява на уж добър вкус, но безобиден и препариран, плъзгащ се по пластмасовата масовка на безличния посредствен моден вкус. Накратко – панаир на посредствеността, но пак повтарям – пакостна!