vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Категория: Манифест

Спомен за Иван Методиев

Запознах се с Иван Методиев някъде през 93-а, помня точната година, защото тогава дебютирах като поет. Търсех редактор на първата си поетическа книга, не си спомням кой ме насочи към него и защо в крайна сметка той не ми стана редактор. Въпреки че вече не бях първа поетическа младост, не познавах хора от литературните среди, четях мъртви и небългарски поети. Иван Методиев беше първият жив български поет, с когото се запознах.

Най-силният ми спомен за него е сдържаността му. Тихият, сдържан, но решителен глас. „Ти май нямаш голямо доверие на читателя“, ми каза като коментар към ударенията, които бях наслагал на доста места в текста на ръкописа, набран на пишеща машина. Уцели в десетката и ми обърна внимание на проблем, върху който работя до днес. И когато коригирам грешка, дължаща се на това недоверие, всеки път чувам тихия му решителен глас. Такъв трябва да е гласът на учителя.

Той занесе стиховете ми в „Литературен вестник“. Тъй като не бях публикувал нищо до този момент и беше времето на постмодернисткия карнавал, там решиха, че съм мистификация на Иван Методиев, който по това време, както си дадох сметка след години, е работел върху Гъзове и облаци. Не бях чел нищо от него и нямаше да прочета до много по-късно. И въпреки това бих го определил като първия си жив учител в поезията. Тогава не си дадох сметка, че бяхме влезли негласно в отношение на ученик към учител.

Спомням си, че ме покани у тях и апартаментът ми се стори някак празен, опразнен поради неясна причина, без видимо основание. Другият ми пространствен спомен е от галерията му „Нава“, също толкова празна – и него в тази празнота. По-късно щях да се опивам от тази квантова дзен-будистка механика на празното в неговите стихове.

Той остави общуването ни в безвъздушното пространство на нищото. Не направихме нищо реално заедно и така остана за мен пример и образец на поета, който изниква изневиделица от нищото и незабележимо се връща в него. Ex nihilo.

Будител по неволя оттук



Обръщението на народния писател към нацията и народа му е задължително на всеки национален празник. Днес е национален празник. Имаме обръщение.

Денят на будителите по необходимост е ден на народния писател. На този ден държавата, чиято функция е народният писател, почита в негово лице нямащите нищо общо с нея.

Този Ден на будителите обаче е по-особен за народния писател. Правителството, което го излъчи като народен писател, необратимо е навлязло де факто в период на междуцарствие. Оглеждането на народния писател за новата власт, която да продължи да го прави народен писател, е започнало.

Досегашната власт, лауреат на чийто орден е народният писател, започна да харчи социално. Народният писател също видимо почва да се пали и харчи за унижените и оскърбените, заставайки плътно на страната на слабите при липсата на яснота кой е следващият силен, имащ занапред да осигурява статута му на народен писател.

Денят на будителите 2020 е специален и защото народният писател има да промотира новия си роман. Денят на будителите 2020 някак естествено е поредният ден на пиара на романа на народния писател.

Най-особен е този Ден на будителите обаче защото будителят в лицето на народния писател принудително е у дома. В неговия случай пандемията – невидимата му пандемия – касае грантовете, държали го в последните особено тлъсти години за дълги периоди там, където не е тук.

Народният писател будител по неволя се обръща на този много специален Ден на будителите към народа си оттук.

Личен коментар към последните събития

 

След второто докладване на стихотворение в Група Нова социална поезия бих искал да взема лично отношение към случващото се като един от админите на Групата.

От личен опит на систематично и задълго блокиран знам, че мишената на донасящите не е естетическа, още по-малко етическа.

Тя не касае нито литературната стойност на съответните текстове, нито индивидуалните автори в лично качество.

Става дума за нещо много по-мащабно, което може да се определи като студена гражданска война.

Политическата коректност и налаганата от нея цензура е ключов механизъм на воденето й.

Победителите са предизвестени, защото могат да разчитат на цялата технологична, финансова и идеологическа мощ на неолибералния капитализъм.

Поезията е от страната на победените. Политическата коректност е смърт за поезията.

При тези дадености, които за мен лично не подлежат на предоговаряне, атаката срещу отделни поетически текстове цели в крайна сметка дезактивирането на Групата. Вече получихме първо предупреждение.

Аз лично искам ясно да кажа, че като админ ще продължа да отказвам автоцензурирането. Не е изключено това да доведе до целеното закриване на Групата.

Безсмислено е да поддържаш проект, насочен срещу статуквото, ако се огъваш пред най-очевидната му и насилническа проява: цензурата на политическата коректност.

 

 

 

 

 

Отговор на Николай Бойков 2

 

ники, не виждам сигурно поради незапознатост с материята по какъв начин неолибералното законодателство отчита, че не всичко е конструкт, пари и роли. проектът на модерността, намиращ израз в абсолютната политическо-юридическа разполагаемост с човешкото тяло и идентичност, необратимо води до това, че всичко е конструкт, пари и роли. съмнявам се, че на това може да се противостои с (неолиберална) дискурсивна етика с всичките й мили характеристики по хабермас – ултима рацио е възможността да се защитиш в извънредна ситуация. ти сам прекрасно дефинира, че естетическият оазис, в който живеем, не е реалността – тя е пълна със скрито и явно насилие, на което не може да се отговори дискурсивно. но каква низшост в моята аргументация??? израсъл съм като расово низш, знам за какво става дума, но презирам използващите опита си на третирани като низши, за да получат власт, с която да направят други низши. сексуалните малцинства са последният засега епизод на диалектиката на господаря и роба, превъртяна вече безброй пъти. комуникацията е воля за власт, не мили дискурсивни императиви. ернст юнгер израства в либералната германия от преди войните – това, че доста време вече не се водят войни в европа (тя ги води другаде), не означава, че мирът е нормата – той е изключението. нещата трябва да се мислят от перспективата на извънредното положение, в което ще бъдеш обект на насилие независимо от възгледите и етиката ти. с колкото и правови брони да се обгражда „жертвата“, това я прави само по-съблазнителна за палача. не вярвам, че неолибералната демокрация може да ми помогне да не ме бият скинари мен или дъщеря ми, независимо дали сме хетеро- или хомосексуални „чернилки“, „мангали“ и други. и не на последно място: когато бях наречен „черна маймуна“, никой от етическата дискурсивна общност не възрази. без мен в тази игра.

 

 

 

 

 

Отговори на въпроси, поставени от Николай Бойков

 

1) имам моите съмнения, че е добра идея правото да прави с традицията и натурализираните норми каквото си поиска – знам обаче, че модерността е времето, в което всичко е на разположение за конструиране и това ме плаши (на произвола на съдбата сме оставени конструкторите да са „добри“ и конструкцията да не ни концентрира в лагер в даден момент; не виждам никаква възможна гаранция – в рамките на модерното юридическо разполагане с нормите – за избягване на бъдещи концентрационни лагери за хетеросексуални);

2) в модерния свят „естествените“ неща са по дефиниция премахнати – кое е „естествено“ решава имащият власт да определи кое е „естествено“. веднъж дошли на власт, не виждам защо сексуалните малцинства не биха определили хетеросексуалността като „неестествена“. чиято е властта, негова е „естествеността“, сексуалните малцинства няма какво да се правят на „различни“ в тази желязна логика на модерността, от която се възползват, за да дойдат на власт; сигурен съм, че ти пръв би надигнал глас срещу тази нова власт, да, затова спокойно можем да си дискутираме, защото си вярваме в тази решаваща точка;

3) продължавам да смятам, че подценяваш реалната власт на сексуалните малцинства в обществото на спектакъла (парадът е незначителен аспект от тази власт) – да си хетеро е аут, определено не е куул; при перманентната ценностна надупеност на тази страна е абсолютно извън наш контрол дали „гейропа“ или путинландия ще определя дневния ни ред – но това не променя необходимостта да имаме интелектуално издържана позиция, независимо в коя посока е надупена бг към съответния момент;

4) властта на сексуалните малцинства в обществото на спектакъла със сигурност конструира роли, които са привлекателни за подрастващите, но смятам, че последната дума ще продължи да я има семейството, освен ако не го премахнат юридически в някакъв нов неолиберален комунизъм на детско павлик-морозовство;

5) гаранции няма – както казва ернст юнгер, коментиращ националсоциализма: единствената гаранция на свободата и човешкото достойнство е бащата, изправен с брадва на прага на дома.

 

 

 

 

 

Ad Николай Бойков

 

Ники, категорично съм съгласен, че както „нормата“, така и „ненормата“ са човешки произведени. Смятам, че икономически, политически и технологично нещата са стигнали дотам, че всеки човек просто е принуден да защитава своята норма. В началото на ХХ в. Макс Вебер говори за „войната на боговете“ в рамките на един „политеизъм на ценностите“. Мисля, че вече се намираме в една война на родово-половите норми, в която хетеросексуалното (засега) мнозинство е в правото си да се защитава спрямо всички други родово-полови норми. Същото право има и хомосексуалното (засега) малцинство. Да се привилегирова обаче етически (в основата си виктимизационно) водената от хомосексуалното (засега) малцинство война е проява или на наивност, или на военна хитрост. Следвайки Карл Шмит, смятам, че да се етизира една очевидна гражданска война е опасна либерална наивност (защото не смятам, че ти хитруваш).

 

 

 

 

 

Литературната критика като евтина муфта

 

Този текст е отговор на ФБ пост на г-н Илиян Шехада от 18.05.2019. В поста си г-н Шехада описва събития, в които визира мен, Владимир Сабоурин, внимавайки да не ме назовава.

Постът е нарцистичен и очевидно несъгласуван поради късния час с психоаналитика му.

Първото, което г-н Шехада споделя, психоаналитично мислейки да не го споделя, са ежедневните му разочарования от всякакви академични хора.

Откакто Ани Илков отказа академично да се ангажира с него, г-н Шехада е докторант на невсякакъв академичен човек, от чието агентурно минало той очевидно ни най-малко не е разочарован. По необходимост тази впечатляваща липса на разочарование от ченгеджийския академичен истаблишмънт, на който г-н Шехада е на пряко академично подчинение, трябва да се пренасочи по-далече от докторанта Шехада – към всякакви академични хора.

В отношенията си с мен като всякакъв академичен човек г-н Шехада открай време е разчитал на муфтене на безплатни екземпляри от всякаквите ми академични и поетически книги.

Преди време реших да дръпна спирачката на тази муфта, но г-н Шехада продължаваше да настоява, че трябва да получава от мен безплатни екземпляри под претекста, че харесва книгите ми. Струва ми се, че той би се съгласил на всичко за безплатен екземпляр, дори да напише рецензия. Предложих му го, струва ми се, че се съгласи.

След като изтече карантинният срок, който си бях определил, за да съм сигурен, че муфтата няма да прерасне в литературна критика, като издател на измуфтената книга уведомих г-н Шехада, че измуфтеният екземпляр е рецензентски, предоставен от издателя на книгата, а не лично подарен от автора.

Ако съдя по ФБ поста му, г-н Шехада не иска да се задоволи просто да върне рецензентския екземпляр, представяйки казуса като литературнокритически, дори като симптом на културата му.

Твърди, че е обиден, предполагам в качеството си на литературен критик. Малко наранен е също, може би също като его на литературен критик.

Настояването обаче систематичната муфта да получи някакво звание и длъжност на литературна критика ми се струва леко пресилено.

Върнете книгата, ефтина муфто.

 

 

 

 

 

 

 

Към едно In Memoriam

 

Този текст е предизвикан от некролога на Владимир Трендафилов, публикуван във в. „Капитал“ от 15 май 2019 г., чийто автор е Бойко Пенчев.

Нямам отношение към покойния Владимир Трендафилов, доколкото пътищата ни не се пресякоха в литературното поле нито веднъж през сравнително дългото ни съзнателно съвременничество.

Странно е наистина, че това не се случи през горещите ’90, когато всички пътища се пресичаха във в. „Литературен вестник“, където и двамата публикувахме. Но е факт, че не се срещнахме никъде в литературата или литературния бит, без да има причина да се избягваме.

Трендафилов не е бил мой преподавател, не съм имал пресечни точки нито с академичните му и литературнокритически занимания, нито с преводите му на поезия. Особено последното е конфузна празнина.

Правя този каталог на собствените си липси и празнини, следвайки литературноисторическата изчерпателност на некролога, който не се задоволява с жанровия екзистенц-минимум на траурното слово.

На фона на тази изчерпателност с поглед към литературната история назад и напред странно впечатление правят две оставени празни места.

Първото е ролята на Трендафилов като основен вътрешноакадемичен критик на „четворката“ в „Литературен вестник“, към която спада авторът на некролога. В. Трендафилов пръв атакува персонално лицата, които години по-късно потвърдиха ранната му диагноза. Едно от тези лица е авторът на некролога.

Второто празно място е въпросът за агентурната принадлежност, чието спестяване не е само въпрос на жанрова конвенция, а касае много по-дълбинни структури на историческия компромис, наречен Мирен преход.

Да се прехвърлят помирителни ръце над гробовете на Мирния преход е проява на лош вкус. Да се използва думата „вечност“ за литературноисторически манипулации под формата на траурно слово също.

16.05.2019
София

 

 

 

 

 

 

 

Случайно попаднал ми във ФБ расистки виц

 

Случайно попаднал ми във ФБ расистки виц – един от безбройните, в които мизерстващият бг негър се облекчава за сметка на циганите и негрите – ми припомни мълчанието на най-високообразованите, политкоректни, неолиберални, академични мизерстващи бг негри, когато бях квалифициран от анонимен субект от техните среди като „черна маймуно“. Докато продължавате да се държите като мизерстващи бг негри, представяйки политкоректни сивита за получаване на правилните пари, ще живеете в страната на мизерстващите бг негри, разказващи вицове за самите себе си като цигани и негри или мълчащи. За пореден път да Ви кажа: ебете си майката, за Вас няма спасение.

 

 

 

 

 

Интервю на Марина Василева с Владимир Сабоурин

 

Марина Василева: Разкажете малко за Вашата лична история. Вие сте роден в Куба. Вашият баща е кубинец, а майка Ви е българка.

Владимир Сабоурин: Роден съм в Куба, но съм донесен като 9-месечно бебе в България. Родина идва от място на раждане, но при мен не е съвсем така.

МВ: Въпреки смесения Ви етнически произход, как индетифицирате себе си?

ВС: Идентифицирам себе си като поет, а не през етническия произход. Но едва ли щях да съм точно този поет без именно този произход.

МВ: Възможно ли е човек да съчетава в себе си две култури или едната винаги доминира?

ВС: Животът е винаги асиметрия, напълно симетрични са само неорганичните образувания. Без доминация и борба между доминиращо и доминирано няма живот.

МВ: Трудно ли Ви е било (или Ви е) да сте наполовина кубинец в България, чувствали ли сте се дискриминиран?

ВС: Като дете бях поразен, когато разбрах, беше ми дадено да разбера, че не съм като останалите. „Негър”, разбира се.

МВ: Забелязвате ли промяна в отношението на българите към хората с различен цвят на кожата или различна религия?

ВС: През стария режим, така наречения „социализъм” или „комунизъм”, България беше по-видимо провинциална страна в сравнение със сега, дори в София, където съм израсъл. Промяната е очевидна: вече хората с друг цвят на кожата просто са много повече (поне в по-големите градове), но и расизмът, който старият режим лицемерно отричаше, е повече. Религиите би трябвало да преодоляват расизма, но често го подсилват, уви.

МВ: Защо според Вас малцинствените групи не успяват да се интегрират, а се капсулират в нашето общество?

ВС: Капсулирането на българските граждани от ромски и турски произход е политически проект, който осигурява твърд електорат в рамките на една в основата си мафиотска политическа система.

МВ: Вие сте известен български поет и професор по литература, как Ви се струва ситуацията в съвременната българска литература и изкуство?

ВС: Широко известен в тесен кръг, както се казва (смях). Българската литература е доста точно копие на българската политикономия – мафиотско-олигархични са и двете.

МВ: Днес, когато технологиите, прагматизмът и рационалното отношение към света доминират и всичко се изчислява, къде е мястото на изкуството в такъв свят?

ВС: Колкото по-сложна е една рационална система, толкова повече нараства неконтролируемото в нея. Сферата на изкуството не е изключение в това отношение, само дето там неконтролируемото съзнателно се търси и култивира като противоотрова.

МВ: Като за финал: има ли шанс хората да загърбят различията, които ги разделят и противопоставят и какъв съвет бихте дали на младите ученици и бъдещи писатели, художници, учители и бизнесмени в тази стая?

ВС: За мен шансът е възможен само ако има отвъдни основания. Странно е, но можем да бъдем човечни едни спрямо други само ако има нещо отвъд нас, което не може да се сведе до човешкото. Само ако вярваме в нещо справедливо и милосърдно отвъд нас.

 

София, 13.01.2019