vs. archives

Миглена Николчина твърди, че съм теоретично и естетически близък до Корпорацията.

Нека веднъж завинаги да й бъде казано от мен следното:

Не съм теоретично и естетически близък до някой, който не възрази, когато бях наречен „черна маймуно“.

Не съм теоретично и естетически близък до някой, който не възрази, когато анонимен плъх оклевети жена ми, колежка на Миглена Николчина.

Не съм теоретично и естетически близък с Вас, политически коректни лицемери, които нямахте нищо против расистките и сексистки гадости, адресирани до мен и жена ми от Ваш анонимен плъх.

Вече Ви казах веднъж сбогом, очевидно не Ви стига.

Считайте се за напсувани и пратени по дяволите

от мен, Владимир Сабоурин.

1. проф. Личева и доц. Тенев си взеха поука: БГ азбуката вече не започва с „Г“лаголь

2. след корпоративно-академичното подмазване на Радосвет Коларов на ред е корпоративно-академичното подмазване на Цочо Бояджиев

3. приятел, член на Корпорацията (2), и приятелка, докторант (3) на проф. Николчина –

това е шортлистата:

КАТЕГОРИЯ „ПОЕЗИЯ”
1. Цочо Бояджиев – „Книга за ирониите и опрощенията” – Издателство за поезия „ДА”;
2. Георги Господинов – „Там, където не сме” – Издателска къща „Жанет 45”;
3. Надежда Радулова – „Когато заспят” – Издателска къща „Жанет 45”.

(disclaimer: настоящият коментар НЕ е препоръка за разделяне на наградата Перото на три или две, нека спичели най-добрата гога)

1. Готин лапидарен дебют, демонстриращ основната сила на РМП – пестеливостта.

2. Народно-комерсиална приватизация на „Изворът на грознохубавите“ под формата на Черешова задушница. Откриване на успешността на всенародното тъгуване.

3. Първата ПР акция в историята на българската литература, естествено роман.

4. Всички истории – и другите също – са за РМП.

5. На ненавършени 40 събрана поезия.

6. Окончателен комерсиален успех на тъгуването с откраднато заглавие.

7. На ненавършени 50 св. св. кирил и методий – първа степен.

8. Завръщане към поезията след окончателната победа на рентиерския капитализъм в глобален мащаб. НЕ съм от тях, как’Сийке.

In „Il Principe“, Machiavelli is categorising the different ways to rise to power: conquest of power by virtue (skill and resources), by fortune (i.e. someone else’s virtue), by criminal virtue (i.e. immoral and cruel deeds), by support by the great (those who wish to command the people), or by selection by the people (those who do not wish to be commanded).

The scandal around „Literaturen Vestnik“ is in a nutshell nothing more than a dispute regarding the competing narratives about how the actions of those who conquered power over the journal can be categorised according to Machiavelli’s analysis.

For the not personally involved and hopefully unprejudiced spectator it is fairly easy to see what happened (and why), based on the undisputed facts, and it is also more than obvious to see why the big loser of all this is Bulgarian literature.

(My first and last public word on this topic.)

след поименните обиди „самовлюбен глупак“ (А. Кьосев) и „помия“ (М. Николчина) дойде времето и на теоретичното описание

в него се претопля за кой ли път неспасяемата теза, че сблъсъкът около ЛВ е между „теорията“ и съпротивляващите се на теорията (простаци, шаячена интелигенция и т.п. паплач)

много е забавно между другото как момиче от българското село определя момче от небългарски град като „шаячена интелигенция“ (разбира се всичко е много по-сложно и с много задни вратички за заден ход, но жлъчничкото желание за бг обида е простичко налице)

нямам честта да съм част от бг селото и бг местата за производство на шаяк

това, което като свидетел съм наблюдавал в академията, ме прави много скептичен към т. нар. „теория“

теорията, за която става дума, е тоталитарен рудимент в неолиберална опаковка

докато през соца теорията беше чистата безсрамна квинтесеция на властта, сега става дума за власт, маскираща се като теория

маската на теорията, зад която се крие желанието едновременно да се играе мач и да се свирят дузпи в същия мач (Яна Букова пределно ясно описа това)

това желание идва преди всичко от все по-видимо слабата игра на „теоретиците“ на терена на литературата и произтичащата от тази слаба игра необходимост да се свирят академични дузпи на онези простаци, които играят мача без право на свирене на дузпи

предпочитам да играя в отбора на простаците

и да оспорвам – теоретично, ако се наложи, но преди всичко практически – правото на теоретиците да свирят дузпи на литературния терен, където същевременно искат да играят

„Ами то Ани продължава да е вдъхновение. Само че с това, което пише, а не с това, което прави като жестикулации в публичното пространство.“

ФБ-пост на Александър Кьосев.

Както винаги той знае най-добре и е чел най-много от книгите.

Интересна опорна дистинкция между писателя Ани и жестикулиращия в публичното пространство Ани.

Защо ли?

Защото Кьосев разпространява гнусни клюки за Ани Илков в приватното пространство.

А в публичното се вдъхновява от него като писател.

Опорна точка № 1.

Не минава.

цялата катедра теория на литературата по света и у нас на амбразурата

лв = катедра = корпорация

топлете местенцето за вечно завръщане в майчината къща

на друго място не ставате

но там, в къщата на майките ви чакат, въоръжени с дилда, нароените им дечица

(только очень ждите)

След няколкомесечно самолично наложено мълчание върху говоренето по казуса ЛВ Миглена Николчина – след успешната приватизация (кражба) на „Литературен вестник” – наруши мълчанието с няколко важни опорни точки, които да обяснят на широката избрана публика успешно адвокатски финализираната междувременно приватизация (кражба).

Ключова опорна точка в това нарушаване на стратегическото мълчание на Николчина е активното мероприятие под кодовото название „помията”:

Докато самоотвержено е ръководила приватизацията (кражбата), наречена ЛВ, върху ЛВ и нея, Николчина, лично се е изляла „помия”, която тя самоотвержено мълчаливо е понесла, мълчаливо подготвяйки междувременно успешно приключилата приватизация (кражба) ЛВ.

Решаващ принос към така обяснената „помия” имам аз, Владимир Сабоурин, поради което Николчина препоръча запознаването с „помията” от първа ръка в блога ми vs. archives.

Препоръката й бе послушана – влизанията в блога ми нараснаха експоненциално, откакто Николчина наруши мълчанието си и излезе с опорната точка „помия”.

Ще се възползвам от този неочакван интерес към блога ми, който дължа на М. Николчина, за да направя един важен принос към „помията” в орехова черупка.

Ето я „помията”, излята върху приватизаторите (крадци) от ЛВ:

Анонимно писмо до Ани Илков, съосновател на в. „Литературен вестник”

впечатляващ интерес към текста ми, в който коментирам между другото и как Miglena Nikolchina трие постовете си, адресирани до мен

86 прочита в блога ми на „Отговор на Миглена Николчина 2 (този път на нейни невербални жестове)“, убедително водещ пред текста ми за Рентиера с 62

влизания от бг, сащ, австрия, канада, германия, обединеното кралство, гърция и швейцария

та така с интереса към триенето, което Miglena Nikolchina пожела да прехвърли на мен

премълчаването на написаното от Vladimir Sabourín по казуса лв да се замени считано от днес с четене-огласяване

с морално-нравствена цел: отвращение и възмущение (Entrüstung)

да се сведе незабавно до знанието на низовите организации и троловете

Искрено Ваша,

Miglena Nikolchina