vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Категория: ЛВ

Отворено писмо до Редакцията на сп. „Свободно поетическо общество”

 

Уважаема Редакция,

На 21.03.2017 г. получих на ФБ профила си покана от името на редактор на изданието да харесам ФБ страницата на сп. „Свободно поетическо общество”. Харесах страницата като участник в началната фаза на процесите, довели до създаването на СПО. Споделих страницата на стената си във ФБ.

След преглеждането на брой 1 на списанието попаднах на нещо, което категорично не мога да харесам – негов сътрудник в първия му брой е Яница Радева, присъстваща в брой 1 на сп. СПО с рецензия.

За всеки, следил през последните години дори спорадично в. „Литературен вестник”, името на Я. Радева би трябвало да е познато като ключов рецензент на ЛВ, допринасящ за формирането на корпоративно-академичния му профил.

През лятото на 2016-та, когато се обсъждаше създаването на алтернативно на ЛВ издание, бях останал с впечатлението, че колаборацията със сътрудници на ЛВ, активно допринасящи за формирането на корпоративно-академичния му модел, е изключена по дефиниция с оглед на начина на възникване на сп. СПО.

По стечение на обстоятелствата взех участие в началната фаза на този генезис. Продължавам да мисля, че ясното разграничаване от ЛВ не е престанало да бъде валиден принцип за всяко издание, възникнало от събитията през лятото на 2016 г.

Далеч съм от мисълта да се меся в редакционната политика на сп. СПО. Като участник в учредителните разговори обаче държа да заявя, че участието на активен рецензент на ЛВ в брой 1 на СПО е шокираща.

С уважение,
Владимир Сабоурин

21.03.2017 г.
София

 

 

 

 

 

Мълчанието на шараните

 

за пореден път наблюдаваме корпоративния абонамент за литературните награди в бг

защо пак мълчим

нима мизерната надежда, че някой ден, когато никой от корпорацията не е издал книга същата година, може да ни огрее е достатъчно основание за това недостойно мълчание

отказването от настоящото достойнство с оглед на бъдещи ползи не е просто фундаментално сгрешено, то е опасно

както е опасен никулден за шараните, които не искат да се възползват от опцията на чудото

и като в изкушението на св. антоний да възроптаят

 

 

 

 

 

На Корпорацията, за последно

 

Миглена Николчина твърди, че съм теоретично и естетически близък до Корпорацията.

Нека веднъж завинаги да й бъде казано от мен следното:

Не съм теоретично и естетически близък до някой, който не възрази, когато бях наречен „черна маймуно“.

Не съм теоретично и естетически близък до някой, който не възрази, когато анонимен плъх оклевети жена ми, колежка на Миглена Николчина.

Не съм теоретично и естетически близък с Вас, политически коректни лицемери, които нямахте нищо против расистките и сексистки гадости, адресирани до мен и жена ми от Ваш анонимен плъх.

Вече Ви казах веднъж сбогом, очевидно не Ви стига.

Считайте се за напсувани и пратени по дяволите

от мен, Владимир Сабоурин.

 

 

 

 

 

Корпоративна шортлиста, предизвестена (делната) награда

 

1. проф. Личева и доц. Тенев си взеха поука: БГ азбуката вече не започва с „Г“лаголь

2. след корпоративно-академичното подмазване на Радосвет Коларов на ред е корпоративно-академичното подмазване на Цочо Бояджиев

3. приятел, член на Корпорацията (2), и приятелка, докторант (3) на проф. Николчина –

това е шортлистата:

КАТЕГОРИЯ „ПОЕЗИЯ”
1. Цочо Бояджиев – „Книга за ирониите и опрощенията” – Издателство за поезия „ДА”;
2. Георги Господинов – „Там, където не сме” – Издателска къща „Жанет 45”;
3. Надежда Радулова – „Когато заспят” – Издателска къща „Жанет 45”.

(disclaimer: настоящият коментар НЕ е препоръка за разделяне на наградата Перото на три или две, нека спичели най-добрата гога)

 

 

 

 

 

Малка история на българския постмодернизъм (онагледена върху Рентиера на Мирния Преход)

 

1. Готин лапидарен дебют, демонстриращ основната сила на РМП – пестеливостта.

2. Народно-комерсиална приватизация на „Изворът на грознохубавите“ под формата на Черешова задушница. Откриване на успешността на всенародното тъгуване.

3. Първата ПР акция в историята на българската литература, естествено роман.

4. Всички истории – и другите също – са за РМП.

5. На ненавършени 40 събрана поезия.

6. Окончателен комерсиален успех на тъгуването с откраднато заглавие.

7. На ненавършени 50 св. св. кирил и методий – първа степен.

8. Завръщане към поезията след окончателната победа на рентиерския капитализъм в глобален мащаб. НЕ съм от тях, как’Сийке.

 

 

 

 

 

Thomas Hübner „Machiavelli and Literaturen Vestnik“

 

In „Il Principe“, Machiavelli is categorising the different ways to rise to power: conquest of power by virtue (skill and resources), by fortune (i.e. someone else’s virtue), by criminal virtue (i.e. immoral and cruel deeds), by support by the great (those who wish to command the people), or by selection by the people (those who do not wish to be commanded).

The scandal around „Literaturen Vestnik“ is in a nutshell nothing more than a dispute regarding the competing narratives about how the actions of those who conquered power over the journal can be categorised according to Machiavelli’s analysis.

For the not personally involved and hopefully unprejudiced spectator it is fairly easy to see what happened (and why), based on the undisputed facts, and it is also more than obvious to see why the big loser of all this is Bulgarian literature.

(My first and last public word on this topic.)

 

 

 

 

 

теорията е маската на властта

 

след поименните обиди „самовлюбен глупак“ (А. Кьосев) и „помия“ (М. Николчина) дойде времето и на теоретичното описание

в него се претопля за кой ли път неспасяемата теза, че сблъсъкът около ЛВ е между „теорията“ и съпротивляващите се на теорията (простаци, шаячена интелигенция и т.п. паплач)

много е забавно между другото как момиче от българското село определя момче от небългарски град като „шаячена интелигенция“ (разбира се всичко е много по-сложно и с много задни вратички за заден ход, но жлъчничкото желание за бг обида е простичко налице)

нямам честта да съм част от бг селото и бг местата за производство на шаяк

това, което като свидетел съм наблюдавал в академията, ме прави много скептичен към т. нар. „теория“

теорията, за която става дума, е тоталитарен рудимент в неолиберална опаковка

докато през соца теорията беше чистата безсрамна квинтесеция на властта, сега става дума за власт, маскираща се като теория

маската на теорията, зад която се крие желанието едновременно да се играе мач и да се свирят дузпи в същия мач (Яна Букова пределно ясно описа това)

това желание идва преди всичко от все по-видимо слабата игра на „теоретиците“ на терена на литературата и произтичащата от тази слаба игра необходимост да се свирят академични дузпи на онези простаци, които играят мача без право на свирене на дузпи

предпочитам да играя в отбора на простаците

и да оспорвам – теоретично, ако се наложи, но преди всичко практически – правото на теоретиците да свирят дузпи на литературния терен, където същевременно искат да играят

 

 

 

 

 

Опорни точки Kjosev 1 или Публично се вдъхновявам, приватно клюкарствам

 

„Ами то Ани продължава да е вдъхновение. Само че с това, което пише, а не с това, което прави като жестикулации в публичното пространство.“

ФБ-пост на Александър Кьосев.

Както винаги той знае най-добре и е чел най-много от книгите.

Интересна опорна дистинкция между писателя Ани и жестикулиращия в публичното пространство Ани.

Защо ли?

Защото Кьосев разпространява гнусни клюки за Ани Илков в приватното пространство.

А в публичното се вдъхновява от него като писател.

Опорна точка № 1.

Не минава.

 

 

 

 

 

На Катедрата с любов (Жди меня и я вернусь)

 

цялата катедра теория на литературата по света и у нас на амбразурата

лв = катедра = корпорация

топлете местенцето за вечно завръщане в майчината къща

на друго място не ставате

но там, в къщата на майките ви чакат, въоръжени с дилда, нароените им дечица

(только очень ждите)

 

 

 

 

 

Код: Помия или Nikolchina Breaking the Silence

 

След няколкомесечно самолично наложено мълчание върху говоренето по казуса ЛВ Миглена Николчина – след успешната приватизация (кражба) на „Литературен вестник” – наруши мълчанието с няколко важни опорни точки, които да обяснят на широката избрана публика успешно адвокатски финализираната междувременно приватизация (кражба).

Ключова опорна точка в това нарушаване на стратегическото мълчание на Николчина е активното мероприятие под кодовото название „помията”:

Докато самоотвержено е ръководила приватизацията (кражбата), наречена ЛВ, върху ЛВ и нея, Николчина, лично се е изляла „помия”, която тя самоотвержено мълчаливо е понесла, мълчаливо подготвяйки междувременно успешно приключилата приватизация (кражба) ЛВ.

Решаващ принос към така обяснената „помия” имам аз, Владимир Сабоурин, поради което Николчина препоръча запознаването с „помията” от първа ръка в блога ми vs. archives.

Препоръката й бе послушана – влизанията в блога ми нараснаха експоненциално, откакто Николчина наруши мълчанието си и излезе с опорната точка „помия”.

Ще се възползвам от този неочакван интерес към блога ми, който дължа на М. Николчина, за да направя един важен принос към „помията” в орехова черупка.

Ето я „помията”, излята върху приватизаторите (крадци) от ЛВ:

Анонимно писмо до Ани Илков, съосновател на в. „Литературен вестник”