vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Категория: Критика

Послеслов: безспорните ренти на 90-те

 

Това не е рецензия на „Спорните наследства” (2017) на Бойко Пенчев.

Нямам какво да добавя към казаното за най-доброто у него в текстовете ми за „Слизане в Египет” и „Българският модернизъм”, в които изтъкнах това най-добро с необходимата категоричност и крайност в единствено смислената за мен интерпретативна модалност на Беняминовата спасяваща критика.

След „Тъгите на краевековието” (1998) това е вторият сборник с критически текстове на Б. Пенчев. Личният ми опит с текстовете му сочи, че едва монографичната книга и нейното удържано дълго повествование – в някогашния случай „Българският модернизъм” – хвърля светлината, в която един сборник с критика да бъде инкорпориран в авторовия корпус, мислен като потенциално тяло на творчество, като творба на преживяното бавно време, творба на дадения ни живот. Тази монография при „Спорните наследства” предстои.

Разочарованието ми от втората монографична книга на Б. Пенчев „Септември ’23: идеология на паметта” с нейната екзистенциална анорексичност и идеологическа политкоректност същевременно ме настройва скептично спрямо предстоящата трета, в чиято светлина да очаквам да видя „Спорните наследства”. Времето ми за чакане изтече.

Затова този текст е единствено коментар към послеслова на сборника, бързащ литературноисторически да усвои разрива на лятото на 2016-та, задавайки програмно заглавието му с подзаглавието си „Спорното наследство на 90-те”.

Както в послеслова към „Тъгите на краевековието”, така и двайсет години по-късно в заключителните страници на „Спорните наследства” убежната точка е положена в „онова, което липсва”. В първия сборник това бяха липсващите рецензии за Георги Господинов и Йордан Ефтимов, определени като „двамата последни големи поети на българския ХХ век” в една далечна епоха от преди пиарната възпроизводимост на голямото.

В настоящия втори отсъстващият суверен са „90-те години на ХХ в.” в някаква фантомна цялост.

Разбираемо е сякаш в книга, събираща текстове, писани след 2000-та, деветдесетте да отсъстват тематично. Разбираемо както в най-добрите традиции на оперативната критика, изчезнала след края на 90-те, така и в най-добрите традиции на онтологията на съвременността. И на двете традиции Б. Пенчев е образцов застъпник.

Тази естественост на отсъствието обаче е дълбоко и амбивалентно рефлексивна и авторепрезентативна. „Деветдесетте липсват като тема, защото всъщност са изходната точка, те са интериоризирани в набора от идеи и интуиции, с които се подхожда към миналото и съвременността.” Онова, което липсва, е продукт и ефект в окото на наблюдателя, в теоретичната му, но и аестезийна и темпорална кривина на интериоризираната леща.

На страница и половина Б. Пенчев по брилянтен начин синтезира в свидетелски модус що е 90-те, убедително сговарящ авторитетите на Хайдегер, Дерида, Борхес и Елиът, от една страна, и литературноисторически микронаблюдения, от друга, заключавайки, че 90-те ги „има”, както и да ги назоваваме, докато „новото хилядолетие в българската литература не създаде своя „епистема”, а продължава да рециклира интуициите на деветдесетте”.

Отсъстващото в сборника „Спорните наследства” десетилетие суверен, решаващо за наличието си и вторичността на последващото, прави възможно оттласването нагоре на текущата българска литература благодарение на „усвоения опит” (пък било то и под формата на рециклиране).

Нямам възражения, дори бих подсилил твърденията на Б. Пенчев с негова скъпа ми мрачна интуиция от „Българският модернизъм”, че най-вероятно българската литература ще се храни с тези 90-те до следващото краевековие, както това се случва при първите й 90-те.

Категорични възражения имам обаче спрямо твърдението, че изходната точка на „Спорните наследства” е наследството на 90-те quam спорно.

Сърцевината на сборника поне видимо от съдържанието е тъкмо безспорността на наследството на 90-те и произтичащите от тази наследствена безспорност ренти в лицето на и поне за един писател, започнал литературната си кариера в началото на десетилетието – Г. Господинов. Той е единственият български автор, за когото в „Спорните наследства” безспорно присъстват три текста, от които последният не е критически, а промотиращ (включен като послеслов в 10-ото издание на „Естествен роман” и промотиращо препечатан в колонката на Б. Пенчев във в. „Капитал”).

От небългарските автори само Харуки Мураками присъства в „Спорните наследства” със същия брой текстове.

Нима трикратното определено тематично присъствие на Г. Господинов в сборника „Спорните наследства” е аспект на „спорността” като изходна точка на мисленето за наследствата на 90-те? Има ли някой от спорното наследство на 90-те, който негласно да спори с трикратния Господинов в „Спорните наследства” на Пенчев?

Поне в този случай „спорно” недвусмислено зазвучава с аграрния си омоним.

Определено не прави по-убедителна тезата на Пенчев и коментарът му, че случилото се в литературното поле през 2016 г. може да се сведе до развихрили се „лични фрустрации”. Тук амбивалентността на концепта за „спорното наследство на деветдесетте” избива на една мътна повърхност, в която различаваме единствено фрустрирани и нефрустрирани наследници на десетилетието суверен. Авторът на „Спорните наследства” сякаш се разполага комфортно от страната на нефрустрираните, като един от тях.

Това е неговото съучастие в суверенността, която хем предупредително показва зад гърба си ницшеанска бухалка, хем хегелиански оставя вратичка за помирение за всички, които я пожелаят, в споделяната от нефрустрирани и фрустрирани, рентиери и работници „спорност”.

Фрустрацията на някакви други, неприсъстващи в „Спорните наследства“, наследници се мисли обаче еднозначно директно с ницшеанската бухалка на ресентимента, маскиран у фрустрираните наследници „като морални и политически аргументи”.

Това е несериозно от страна на автор, фино и страстно мислил някога несвоевременните размишления в „Тъгите на краевековието” и „Българският модернизъм”. Тук и сега този нов у Пенчев бухалков Ницше простичко анихилира най-малкото цялата неомарксистка линия, от която Ницше е неразделна част, все едно вече поради някаква форсмажорна причина, дори просто обстоятелство, теоретичното отчитане под някаква форма на критическата теория е станало невъзможно.

Фуко го прави в края на живота си.

Дори и във върховите си моменти Ницше не е мечтал за толкова лесна окончателна победа и разрешение.

И тогава се вади бухалката на ресентимента срещу всички възможни светове, различни от наличния на настоящето и имания (от някои като спорно наспоряващо наследство) свят на 90-те.

Констатирайки като добър литературен историк на настоящето, че през 2016 г. „изведнъж 90-те се превърнаха в спорно наследство”, Бойко Пенчев подвежда читателя на втория си критически сборник както със заглавието, така и с пара- и метанаративната му мотивация.

След 2000 г. наследствата на 90-те се превърнаха в безспорен източник на рента за група писатели, към които Б. Пенчев все по-твърдо открито се числи и чиято бъдеща рентабилност, необезпокоявана от неутрализираната аграрно-хегелиански спорност, легитимира като литературен историк под маската на тезата за „спорните наследства”.

„Спорните наследства” са поредната концептуализация – след флирта с негациите на „Сърцето не е създател” и „Там, където не сме” – маскираща волята за безспорност на рентиерското съществуване на гърба на спорността на 90-те, която безспорно я има.

И тя е суверенът.

 

 

 

 

 

 

 

Сирма Данова „Рибният буквар: отхраняние на социалните животни“

 

Така частната генеалогия на Буквара резултира в мащабна инициация. А езиковото съзнание на възрожденските човеци започва да работи за едно политическо „влизане в света“. Оттук обсесията от обществения договор в контекста на педагогическия проект на Берон изглежда като невинна репетиция за организиране на статуквото.

 

Из „Рибният буквар: отхраняние на социалните животни“

 

 

 

 

 

Сирма Данова „Марк Аврелий и българската краевековна модерност“

 

всеки изживява само настоящето

Марк Аврелий, „Размишления към самия мене“, 1914 (III, 10)

 

човек живее само в мига на настоящето

Марк Аврелий, „Към себе си“, 1986 (III, 10)

 

на Венцислав Арнаудов,

съвременен стоик

 

 

 

 

 

Идеалната академия и нейните поети

 

Това е коментар към „Орфеев комплекс” на Георги Гочев.

Г. Гочев разглежда „т. нар. скандали в българската литература” sub specie aeternitatis – от птичия поглед на „нещо важно, което винаги е било част от литературата”, нещо антично, което той нарича „Орфеев комплекс”.

Под Орфеев комплекс той разбира надмощието на мита над поетическата творба, при което едното (митът) не може да се раздели от другото (поетическата творба), но публичната видимост на съответния автор, видян през Орфеевия комплекс, се набавя от мита.

Авторите, страдащи от Орфеев комплекс, се грижат за мита си повече, отколкото за творчеството си, превръщайки в крайна сметка живота си в мит, от който да се захранват произведенията им.

Така схванатият Орфеев комплекс служи на Г. Гочев за диагностициране на три вида патологии.

Първата включва пропиване, наркотици, безразборен секс (промискуитет), влизане в риалити шоу (медиите).

Втората предполага публичното изобличаване на популярното възвишено, създаване на литературни врагове, намиране на следовници, учредяване на алтернативен литературен култ.

Третата разчита на несправедливата отритнатост, откъснатост, отхвърленост, създаване на своя представа за истината, която да е абсолютната истина.

Тази типология на патологиите на Орфеевия комплекс предполага някаква имплицитна мълчалива представа за норма и здраве на автори, които не страдат от Орфеев комплекс.

Представим е например автор, при който видимото надмощие на мита над творчеството не предизвиква патогенните последствия на Орфеевия комплекс, доколкото той/тя внимателно избягва участието в „т. нар. скандали в българската литература”. Този автор би бил нормативен и здрав до степен на жив класик почти в старогръцкия смисъл на думата.

Друга разновидност на нормативния и здрав автор, нестрадащ от Орфеев комплекс, би бил авторът, който същевременно е редактор на броя, в който текстът на Г. Гочев е публикуван. Нормативен и здрав в буквалния смисъл на думата на определящ чрез редакторското си решение що е норма, а може би и що е здраве.

Трета възможност за нормативен и здрав автор, нестрадащ от Орфеев комплекс, би бил авторът, който e същевременно създател на Творческа академия „Валери Петров”.

И в трите случая на нормативни и здрави автори би ставало дума за представители на академии, които същевременно са литературни фигури.

Не е изключено те да не страдат от Орфеев комплекс именно в качеството си на представители на Академията, която да се явява гарант на нормата и здравето им.

Нормата и здравето на авторите, нестрадащи от Орфеев комплекс, предполагат в крайна сметка наличието на една идеална академия, чиито достойни представители да са те.

 

 

 

 

 

Кева Апостолова „Доживях да чета български литературен манифест“

 

Видях първите помръдвания на намеренията. Усетих самообладаването – беше и внимателно, и порнографско. Видях как началото се отскубна от нулата, как се раздвижи, как се задвижи, затръгва, изтрещя и тръгна. Роди се от кал и вода, с много революционна реторика, с гностично самонапомпване, с езотерична смахнатост, един нахален, самонадеян, здрав, умен, красив, готов да похищава Манифест – „Манифест на новата социална поезия”. И всичко това стана в световното сметище – Facebook, където (знаем вече!) и много златни мини за разкопаване има.
Вече към имената на Владимир Сабоурин и Васил Прасков, които чета с интерес, добавих и започнах да следя Слави Томов, Ивайло Мерджанов…
Дори не ми се мисли дали ще се реализира или не Манифеста, дали само след няколко месеца няма да се гътне омаломощен от паричната беднотия и други беднотии и цялото му секси ще се сгърчи, но е важен картечният откос, заразата, която хвърли около себе си. Чудо е, че изобщо се роди. Аз, която съм от смазаното от контрол поколение, се радвам и на това.
За съжаление такова нещо в театъра ни не може да се случи (поне в скоро време не). И Явор Гърдев, и Александър Морфов са добри, но не са манифестни. А младите – те се сепват от срещата с истината, че театърът е материално изкуство и поемат след сенките.

 

 

 

 

 

Мирен преход и литературен живот

 

След приключването на траялия над 15 години мирен преход в литературата болезнено стои въпросът що е все пак литературен живот.

През петнайсетгодишния период, приключил внезапно това лято, въпросът не стоеше, доколкото мирният преход в литературата просто следваше всенародния мирен преход на бг обществото.

Което накратко означаваше:

1) Излъчване на народен писател от средите на университетската приватизационно-фондационна интелигенция

2) Социология на литературата, провъзгласяваща несъществуването на бг лит-рата (с изключение на консенсусно излъчения народен писател)

3) Същата, картографираща центъра (народния писател) и маргиналиите (всеки, неучастващ в приватизационно-фондационните дела)

4) Теоретичното налагане от екзактно социологическа гледна точка на понятието за добър вкус, включващо уважение към народния писател и категорично отхвърляне на езика на омразата, (недо)посмяващ да се надигне от маргиналиите

5) Определянето на Ани Илков за жив класик, който трябва да се държи като мъртъв, възхваляването му като такъв (мъртъв).

За голяма почуда на тази социология на лит-рата това лято се оказа, че трябващите да си стоят мъртви са живи. Реакцията й беше да обяви идването на апокалипсиса в 6 вечерта (прочетено у народния писател), тъгуването (прочетено у народния писател) и апелирането към добрия вкус (лично творчество на социолога на лит-рата).

Удобно несъществуващият, мъртъв или маргинален литературен живот изведнъж се оказа просто жив.

Краят на мирния преход е възкресението на литературния живот.

 

 

 

 

 

Социология на литературата и (на) добрия(т) вкус

 

Бг академичната интелигенция постигна през 10-те години впечатляващ консенсус по една тема, единствената сякаш консенсусна в тази странна за една интелигенция степен: харесването на най-успешния бг писател.

За преживелите 90-те е все още пресен спомен, че тогава такъв консенсус липсваше. Изглежда тази липса е била по-скоро мъчителна, тревожна, отколкото освобождаваща. Защото при първа възможност за постигане на широк консенсус – някой да се предложи за проекционна повърхност на подобна потребност – се получи вкопчване в предложилия (се) да задоволи потребността.

В този смисъл най-успешният бг писател не е създател на консенсуса, а задоволител на предсъществуваща потребност. Социолозите на литературата могат да бъдат спокойни: в харесвания от тях феномен всяка неразомагьосана литературна субстанция е изключена.

Задоволената потребност бе потребността от мирен преход. Бг интелигенцията сподели с широките народни маси тази потребност.

Сега, когато неочаквано за всички, мисля, мирният преход в литературата приключи това лято, бг академичната интелигенция видимо се чуди какво да прави с по-нататъшното задоволяване на потребността (си) от консенсус около най-успешния бг писател.

Първата й реакция е обявяването на приключването на мирния преход като липса на вкус. Тежко нарушаване на добрия вкус и тон е видимото нарушаване на консенсуса в харесването на най-успешния бг писател.

Аз лично още от 99-та, когато най-успешният бг писател започна пиар акцията по ставането най-успешен бг писател, имам сериозни резерви и опасения да харесвам най-успешния бг писател. В онова далечно време това бе единична аберация на добрия вкус, която можеше да се отдаде на болезнена идиосинкразия на самотния нехаресващ.

След видимото приключване на десетилетния мирен преход в литературата това лято социолозите на литературата би трябвало да констатират, че потребността, създала най-успешния бг писател, вече не е налице – социологически не е.

Те обаче продължават да говорят за нарушаване на добрия вкус. Какви социолози на литературата са те тогава?

С тях или без мълвата, че вече не е жизненоважно да харесваш най-успешния бг писател се разпространява – основно от хора без добър вкус разбира се, но все пак вече социологически значими единици и в социологически значими публични пространства.

Не бих искал в този момент да съм в положението на социолозите на литературата, защитници на добрия вкус.

Но те сами се докараха дотук като видни представители на бг интелигенцията, споделяйки патогенната потребност на широките народни маси да намерят проекционната повърхност на миража на мирния преход.

 

 

 

 

 

За сабатическа година време

 

Интересно е да се проследи как сравнително критичната преценка на гого феномена от страна на камбуров през 2007-а сабатическа година по-късно пируетно се превръща в дитирамби за господинов, в които академичната фрустрация на единия и комерсиалния успех на другия забъркват отровна смес.

 

 

 

 

 

Висока теория и обикновено тъгуване

 

По непотвърдени докрай данни (липса на трактат, манифест и т.п.) вече и високите теоретици започват да тъгуват.

Странно. Основна екзистенциална функция на науката (която разбира се високата теория е склонна да отрича) е държането на разстояние на всякакви „настроености” на обикновеното пребиваване в света.

Когато уважаващи себе си високи теоретици започнат да прибягват до „настроености” от рода на тъгуването, за да обяснят и опишат случващото се, трябва да наострим уши. Нещо се случва.

Колкото тривиално е да тъгуват обикновени литератори шмекери, толкова странно е показно да тъгуват публични фигури, чиято репутация се базира върху недосегаемостта на високата теория от банални „настроености” на литературното поле.

Те – обикновените литератори шмекери и отскоро и (!) необикновените високи теоретици – наричат това: тъгуване пред лицето на идване на апокалипсиса в ранните часове на вечерта.

Ние наричаме това тъга по мирния преход и неговите квазифеодални привилегии.

Ние наричаме техния апокалипсис просто поезия.

Която се взривява в лицето им на литературни апаратчици, усещащи как академичния контрол върху литературното поле им се изплъзва.

Тяхното тъгуване е обикновено шмекеруване, отдавна успешно превъртяно в тривиалната литература.

Техният апокалипсис е нашата поезия.

 

 

 

 

 

Из помагало за обитатели на Мирния преход 1

 

Правило № 1 на Мирния преход беше:

широки коалиции, необозрмимо широки, невидимо широки

все още се срещат из фб заблудени граждани случайни минувачи, следващи това правило

удоволствено сновящи, обичащи Единия, информиращи се като културни хора за другите

те не вярват, че царството на МП свърши това лято – господне 2016

те вярват, че културата на МП е вечна, доколкото е култура, а другото варварство, рязани пишки досами телената ограда

но ето, за броени на пръстите на двете ръце векове варварите стават данте, познаващ из основи ислямската мистика и гърците през нея

епохата на МП започна с пиар акцията около т. нар. естествен роман

и свърши през лето господне 2016 по причини, които все още се изясняват

с надеждата МП да продължи, докато се изяснява дали е приключил

нещо като следваща врътка на поредната смърт на постмодернизма

но драги случайни минувачи, вярващи във вечността на МП по тези земи, залагащи задниците си, дори имената си заради тази вяра

имайте вече едно наум

не е необходимо да ми вярвате, не изисквам имената и задниците ви

просто, както се казва, think about it.