vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Категория: Критика

Пандемия и пиар



Този текст е коментар към началото на горещата фаза на промоцията на новия роман на Г. Господинов, поставено с обявяването на заглавието, изненадващо скоро след новината, че то, както обикновено, ще се пази в тайна. Обичайните протяжни срокове на очакването и времето между подаваните на публиката порции съспенс прогресивно се скъсяват. Има видимо бързане.

Моята интерпретация на случващото се изхожда от допускането, че вътрешната логика на пиар продукта, създаден през 1999-та, предполага подобно забързване, независимо от контекста, в който се случва. Това вътрешно генерирано ускорение по необходимост произтича от прогресивното изконсумиране на литературната субстанция в динамиката на похватите за нейната пазарна дистрибуция. Простичко казано, когато дистрибуцията стане абсолютен господар на литературното произвеждане, тя повлича неудържимо и с нарастваща скорост остатъците автономност на акта на писане.

При нормално положение тази вътрешна логика работи до голяма степен невидимо и добре опаковано в медийния разказ за бавното, десетилетно износване на отделните творби. Публичната в литературните среди тайна за преките зависимости между грантове и издателско подбутване при създаването на достолепно забавяните произведения си е вътрешна информация, която не касае широката публика. Тъй или иначе, при нормалното протичане на литературно-пазарния бизнес аз южуъл медийният разказ за бавните шедьоври успешно можеше да опакова издателско-грантовата припряна реалност на производството им.

Извънредното положение застигна и този бизнес напълно неподготвен. Реакцията на Г. Господинов не е принципно различна от реакциите на Д. Пеевски, Б. Борисов, Р. Радев или Ив. Гешев – повече или по-малко умело десперадо търсене на дивиденти от извънредното, все едно шоуто и бизнесът зад него трябва просто да продължи при по-хазартни залози. Духът на неолибералния капитализъм е същностно хазартен и няма как да направи качествена разлика между нормално и извънредно. За него извънредното е просто количествено – извънредно – голям и рисков залог.

Логиката на медийния разказ за бавните шедьоври от Естествен роман насетне би предполагал внимателно да се изчака развитието на събитията най-малкото до наличието на някаква яснота за сроковете на извънредното положение. Главоломното бързане в пиар кампанията за новия продукт обаче навежда на мисълта, че решението за публикуване е взето не с оглед на неясния край на извънредното положение, а на директна бърза комерсиализация преди неговия край. Залогът са продажби в рамките на проточващо се извънредно положение, в което потенциалните читатели да са добре затворени и четящи красиво или заразено.

При този сценарий динамиката на вътрешно генерираното ускорение на все по-чистия пиар продукт експлозивно съвпада със свръхрисковите залози на един пазар и политикономия на извънредното положение. Започвайки с Д. Пеевски и завършвайки с Г. Господинов, всички играчи искат да бъдат лечители и спасители, дарявайки респиратори на терминални или продавайки романи на затворени за неопределено време читатели. Предстои да видим дали този пандемиен пиар и маркетинг ще се окаже печеливш за политикономическата класа и народния писател, които действат по сходен начин. Поне в случая на Г. Господинов става все по-видимо пандемийното измерение на пиар продукта със същото име, което тепърва предстои да бъде медийно и пазарно нормализирано като обичайна практика.

 

 

 

Чернобил. Естетико-политически тези

 

1. Сериалът Чернобил (2019) е от жанрова гледна точка постапокалиптичен филм. Истинното съдържание на филма представя залеза на СССР през 80-те години на ХХ в. в жанровата форма на постапокалиптична дистопия, както Божествена комедия алегоризира възникването на капитализма в италианските градове-държави от края на ХІІІ в. в един реалистично плътен Ад. Документалистките претенции към Чернобил са жанрово неоснователни и естетически неуместни. Поставянето на знак на равенство между жанрово-фикционална направа и „пропаганда”, между artistic license и „русофобски” агитпроп е политически мотивирано и тенденциозно.

2. Визуалната фактура на филма е силно задължена на естетиката на видеоклипа. Плакативността на визуализацията на съветския начин на живот е своеобразна кръстоска на авангардитски агитпроп от типа на Окна РОСТА на Маяковски и видеоезика на клиповете, направени от шведския режисьор на Чернобил Юхан Ренк, за Блекстар (2016) на Дейвид Боуи. Критиката към „Холивудското раздуване” (Hollywood inflation), отправена не в руски официоз, а в Ню Йорк Таймс описва всъщност характерната за филма естетика на видеоклипа. Фактологическите „неточности” или дори „пропагандни” изкривявания в Чернобил са сюрреалистичната миша опашка на героинята на Блекстар. Най-добрата биография на Маяковски е написана от швед. Чернобил е Блекстар. И Лазарус.

3. Стелан Скарсгорд (в ролята на високопоставен апаратчик) и Емили Уотсън (в ролята на събирателен образ на съветския учен) не са се срещали в толкова силна двойка от Порейки вълните (1996) на Ларс фон Триер. Ултимативната им любовна двойка от преди двайсетина години се завръща в Чернобил като знак не просто за уважението, с което филмът се отнася към съветския човек, но и за нещо повече от уважение: емпатия, любов, състрадание към пионерите, първопроходците жертви на Ада на Модерността. Жалко, че сценарият на нюйоркчанина Крейг Мазин не предоставя роля и актьор от същия калибър и на съветския работник. Мазин не е Брехт, Чернобил не е Животът на Галилей, но филмът прави максимума на просветителско усилие, възможен в рамките на предбрехтовата драматургия на вчустването.

4. Най-важното постижение на сценария на Чернобил е убедителното разгръщане на диалектиката на волунтаризма като черното сърце и звезда на комунизма, но и на планетарно тържествуващия капитализъм. Сценарият е достъпен онлайн за безплатно (непиратско) ползване, както подобава на всеки просвещенски проект. Гледаемостта на сериала свидетелства за един глад за просвещение, глад за търсене, казване, правене и живеене в истината, различен от булимията, култивирана в рамките на обществото на спектакъла и неговите игри на тронове. Просвещенският проект на Чернобил не е насочен толкова назад, колкото смятат в Комунистическата партия на Руската Федерация, колкото напред: негов просветителски залог е не толкова волунтаризмът от комунистически тип, колкото волунтаризмът от разновидността Тръмп, Путин и Сие – в крайна сметка капиталистическият волунтаризъм.

5. В зората на радикалната модерност с нейното общество на спектакъла поетът й Шарл Бодлер я резюмира така: „Насред пустинята на скуката – оазис на ужаса”. Роберто Боланьо ще използва тази сентенция за мото на посмъртния си роман 2666 с неговия Ад тук на земята в Сиудад Хуарес. Сериалът Чернобил я перифразира със средствата на постапокалиптиката Urbi et Orbi: насред пустинята на спектакъла – оазис на ужаса на истината.

 

 

 

 

 

Чернобил. Едно свидетелство

 

Този текст е посветен на сериала Чернобил (2019), но не е рецензия на филма, а лично свидетелство. Между 1975 и 1984 г. учих в Съветското Средно училище при Посолството на СССР в НРБ в София. Училището продължава да съществува на същото място, по пътя между хотел „Хемус“ и Семинарията, мисля, че като скъпо частно руско училище, но не съм се интересувал. От години не съм минавал оттам, не знам дали Ленин с каскета продължава да маха с ръка от стенописа на плувния басейн на училището, с ведро-макиавелистична усмивка посрещайки децата на буржоазията.

Когато аз учех там, това беше екстериториално образцово съветско училище, в което от чистачките (тьотките) до директора всички бяха руснаци, учебната програма беше руска (съветска). Май имаше двама българи: един техник и шофьора на училищния автобус. Споменавам това, за да обясня защо мога, а не просто искам да свидетелствам за сериала Чернобил като събитие на истината. Не съм проследил официалната руска дискредитация на филма, но мога да си я представя, особено след като го гледах. Аз също имах моите съмнения как западен сериал може да разкаже адекватно това събитие, което е смален модел на (полу)разпада на Съветската империя. Питах се какво ново може да се каже като визия и прозрение след Сталкер (1979) на Тарковски. В този текст свидетелствам, че Чернобил го прави.

На първо място, с уважителен опит за разбиране на обсесията, довела до катастрофата, и впрегната с последни сили при справянето с нея. Руският и съветски волунтаризъм е показан в цялата му чудовищност и героичност, идеща да компенсира липсата на икономически, технологичен и административен капацитет. Гордостта на руснака, наследена и генно манипулирана за създаването на „съветския човек“, не е само имперско-тоталитарна. В отчаяното усилие да не се признае слабостта и да се избегне унижението има достойнство, което Чернобил предава въпреки и с помощта на дистопичното жанрово форматиране на визуализацията на съветския начин на живот. Той е представен убедително от пепелниците до белите ученически престилки на момичетата. Натъртват се наистина стаканите водка, но и Чехов прави това в Иванов (1887) и е критикуван от съвременниците си за безкрайната „безсмислена“ итерация на наливането и пиенето – критикуван от позицията на един предмодерен театър на символично-художественото издигане на действителността.

На второ място, с откритото възхищение от учените, търсещи истината, и миньорите, копаещи под разтопеното ядро да реактора при над 50 градуса. Тези хора за филма са герои, без да го е страх от идеологическата злоупотреба с този героизъм. Обективно волунтаризмът е коренът на злото, довело до катастрофата, и единственият ресурс за справяне с нея в условията на апокалипсис. Но има и емпатия отвъд този социологически анализ – в Чернобил има герои работници и герои учени, абсолютните фигури на модерната западна цивилизация по Юнгер (преди националсоциализма) и Брехт (преди ГДР). Тези фигури остават непокътнати от (полу)разпада на Съветската империя и филмът знае това, еднакво далече както от Путинската, така и от неолибералната пропаганда, които си подават ръка за дискредитацията на реалните герои на модерността.

На трето място, Чернобил успява да намери визуални еквиваленти на вътрешноприсъщата на модерността апокалиптика, която не е снета от (полу)разпада на Съветската империя. Тази източна чудовищна реализация на западния проект на модерността просто стига немислимо по-далече в реализацията на западния проект – и би трябвало да служи за поука за Запада, а не за повод за колониално високомерие и презрение. Дъното на ада е визуализирано в средата на сериала, в 3 серия, представяща разпада приживе на плътта на пожарникарите и инженерите на смяна при взрива. След смъртта им тленните им останки са третирани като ядрен отпадък: опаковани в найлони, поставени в оловни ковчези, залети със саркофаг от бетон.

В смисъла на тези наблюдения и личния ми ученически опит със съветския начин на живот свидетелствам, че сериалът Чернобил е събитие на истината. Уникално в един политически и естетически свят на възтържествувалия глобално капитал, който вече няма нужда от идеология, но продължава с 24-часовия спектакъл-агитпроп, в който неолиберализмът и Путин си подават ръка, за да дискредитират възможността на подобно събитие. Представяйки катастрофата в Чернобил, филмът инсценира един GAU, „възможно най-голямата подлежаща на допускане авария“, както казват немците, взели политическо решение да приключат с атомната енергетика – най-голямата допустима катастрофа за свещения неолиберално-путиновски алианс, в който живеем като реципиенти на правилни и неправилни пари – възможността на истината.

 

 

 

 

 

Bulgarian Literature Month: Wrap-up and a few recommendations — Global Literature in Libraries Initiative

Time to wrap-up Bulgarian Literature Month 2018! I would like to thank Global Literature in Libraries Initiative, and especially Rachel Hildebrandt and Karen Van Drie for trusting me with this task – it was a lot of work, but I am rather satisfied with the result. My thanks goes also to the contributors: Ellis Shuman, […]

via Bulgarian Literature Month: Wrap-up and a few recommendations — Global Literature in Libraries Initiative

Mikhail Veshim: The English Neighbour

Bulgaria’s rural areas have seen a dramatic change in the last decades: the population of many villages is dwindling, a lack of public infrastructure, such as schools, medical services, sometimes even water and electricity supply, but also of jobs have driven many people in the bigger cities or abroad; at the same time Bulgaria’s population is in general shrinking every year at a fast pace, also as a result of the low reproduction rates. On the other hand, cheap property prices, great nature and the appeal of a simple life where you live in a peaceful surrounding, growing your own fruits and vegetables have led to a migration in the other direction: some foreigners discovered Bulgaria as a place that seems to be suitable for retirement and old age, and a lot of the villages have now a few foreigners living there, many of them from the UK. This is…

View original post 802 more words

Iliya Troyanov’s The Collector of Worlds: A Review by Lizzy Siddal — Global Literature in Libraries Initiative

Iliya Troyanov: The Collector of Worlds (UK: Faber & Faber; US: Ecco) Winner of the 2006 Leipzig Book Prize for Literature Shortlisted for the 2006 German Book Prize Translated from German by William Hobson I knew nothing of the British explorer Sir Richard Francis Burton, (1821-1890), before reading Bulgarian-born Troyanov’s novel. And so my first […]

via Iliya Troyanov’s The Collector of Worlds: A Review by Lizzy Siddal — Global Literature in Libraries Initiative

The Satire of Alek Popov: A Review by Ellis Shuman — Global Literature in Libraries Initiative

In the opening chapters of Mission London by Alek Popov (Istros Books, November 2014, translated by Daniella and Charles Gill de Mayol de Lupe), the staff of the Bulgaria’s UK Embassy awaits the arrival of the newly appointed ambassador. “They sat fidgeting … beneath the map of Bulgaria, with its cold pink and yellow colouring. […]

via The Satire of Alek Popov: A Review by Ellis Shuman — Global Literature in Libraries Initiative

To Be Continued

 

„Всяка революция се движи от механизма на нарцистичното удоволствие“ (Милена Кирова)

 

 

 

 

 

 

Съработникът в „Разпознавания“ на Владимир Градев

20448970_360388874377981_7528612153229401221_o

The house was quiet and the world was calm.
Уолъс Стивънс

След излизането на третата част на теологическата сума на Владимир Градев, чието теоретично начало постави Това не е религия (2013), теолого-политически продължена с Излизания (2015) и завършена сега в практическия, практикуващ, мистагогически разум на Разпознавания. По пътищата на душата (2017), имаме пред себе си пълната картина на едно рядко несвоевременно и уникално несвоеместно богословие, мислещо свещеното в Ернст-Юнгеровата „епоха на работника”. Структуриращите трилогията въпроси какво можем да знаем, какво сме длъжни да правим и на какво можем да се надяваме в човешкото условие между абсолютното тайнство и нищото са поставени в хоризонта на „фаталното своеобразие” (46) на „един свят, в който името на работника притежава значимостта на означение на ранг и в който трудът се схваща като най-вътрешната му необходимост”. Подобно на Юнгеровия работник Градевият не е „представител на ново съсловие, на ново общество, на нова икономика”, доколкото е „или нищо, или повече, т.е. представител на една своеобразна, действаща съгласно собствени закони, следваща собствено призвание и съпричастна на особена свобода формация”. И при двамата работникът е преди всичко Gestalt, „формата, която прави цялото повече от сбора на неговите части” (29), както по отношение на себе си, така и спрямо света и другото. И при двамата жилавата воля за гещалт, въплътена в работата, е независима от „моралната схема на едно корумпирано християнство, в което самият труд се явява като нещо зло и което прехвърля библейското проклятие в материалното отношение между експлоататори и експлоатирани”. Проследимото в трилогията последователно уплътняване на мисленето на свещеното по посока на биването му в света ни кулминира в едно богато и „плътно” описание на „работата на душата”, трезво съперничещо с дитирамбично амплифицираната констатация на Юнгер, че „не може да има нищо, което да не се схваща като труд” в съдбовната за времето ни епохалност на гещалта на работника: „Трудът е темпото на юмрука, на мислите, на сърцето, животът денем и нощем, науката, любовта, изкуството, вярата, богослужението, войната; трудът е трептенето на атома и силата, движеща звездите и слънчевите системи”. Истината е „това, което работи” (95), душата работи, „вибриращо и пулсиращо” (44) произвеждайки реалност – самата тя работа на „вибриращата й реалност” (9) – в сътрудничество, съвместен труд със съдбата.

Очаквайте

 

 

 

 

 

 

За „Das Ich in anderer Gestalt. Weiblichkeit und Männlichkeit in Robert Musils Roman „Der Mann ohne Eigenschaften““ на Владимира Вълкова

 

Не само всеки голям автор, но и всяка голяма творба има свой стил, който я прави. Стилът на Мъжът без свойства може да се опише с две думи: строгост и чувственост. Изследването на Владимира Вълкова „Азът в друг образ. Женското и мъжкото начало в романа на Роберт Музил Мъжът без свойства“ отговаря на тези качества на Музиловия magnum opus в най-добрите традиции на постмодерното преливане между език обект и интерпретативен метаезик. С оглед на характерната за романа фикционализация на научни и по-общо изследователско-експериментални дискурси с подобно преливане можеше да бъде постлан пътят към един невъзможен за реализиране проект, какъвто в основата си е самият предмет на изследване. Владимира Вълкова взима на сериозно структуроопределящата за романа на Музил иманентна невъзможност, не я заобикаля, за да спести време, търпеливо рискува, потенцирайки я в прочита си.

Залогът и цената на поетия риск са темпорално-екзистенциални, формулирани за първи път експлицитно от Стендал в неизбежността на дълговременната отложеност на читателя и радикализирани 200 години по-късно в Мъжът без свойства до степен, касаеща неговата неналичност, изведена от Вълкова като мото на проекта ѝ: „Т[омас] М[ан] и подобни пишат за хора, които са налице; аз пиша за хора, които не са налице“ (вж. с. 5). Оказала се като млад докторант тази неналична читателка, Вълкова избира да бъде нея близо петнайсет години в отявлена контрафактичност спрямо всяка научнополитическа логика, следвайки добре познатите ни от Мъжът без свойства несвършващи ретардации. Резултатът на това четене, вярно на перверзните отлагания на романа, рискуващо всъщност с години и стотици страници плътен текст да няма краен резултат, притежава качествата на голям докторат от епохата преди процедурната възпроизводимост на академичните степени.

Въпреки че рамките на процедурата не позволяват реалното, т.е. имащо процедурни последствия, оценяване на труд, надскачащ тези рамки (старият закон парадоксално позволяваше малък докторат да бъде оценен и съответно да му бъде присъдена степента на голям), държа изрично да изтъкна, че определянето на изследването на Вълкова като голям докторат не е фигура на речта. Налице е основната характеристика на големия докторат, това, което немците наричат „theorielastig“ – нещо с висока степен на съдържание на теория, нещо буквално натежало от теория. Говорейки за достойнства и безспорните приноси на труда на първо място трябва да се обърне специално внимание на степента му на теоретична просмуканост и обогатеност. Процесът на теоретично обогатяване на предмета на изследване е изоморфен на използваните в самия роман похвати, прицелени в създаването на един пробабилистичен плуриверс. „Компилирането, съполагането и ексцерпирането на външни на романа текстови сегменти кореспондира с възприятието и конструирането на възможни действителности.“ (с. 9) В така описаните наративни техники на Мъжът без свойства, автотелично валидни за собствения ѝ прочит, Вълкова открива един постмодернизъм avant la lettre, който ляга в основата на теоретичната ѝ селекция, вписваща се в „литературоведските опити да се интерпретира романа посредством постмодернистки теории“ (срв. с. 13). В отчетливо противостоене спрямо мистификационно-маскарадната разновидност на постмодернизма, характерна за българската му рецепция, убежната точка на постмодернистките концептуализации на Вълкова е една „алоцентрична етика“ (срв. с. 18), която „може да се разкрие в целостта си едва през женското (das Weibliche)“ (срв. с. 17). Смятам този прочит на постмодернизма за изключително приносен за българския контекст.

Както представянето на състоянието на изследванията върху категорията пол у Му-зил (глава 1), така и преди всичко същинската теоретична втора глава и нейното идейно-историческо уплътняване в 3-та образуват едно цяло, което съставя теоретично-методологическата част на дисертацията, „нещо като увод“ би казал Музил, към едно дискурсивно хилядолетно царство на интерпретациите на Мъжът без свойства, простиращо се назад и напред в пра- и постисторията на конституирането на субекта и пола, под егидата на „първенството на женскостта“ (Vorrang der Weiblichkeit) (срв. с. 13). Ако можем да си представим един свръхдобросъвестен и едновременно с това радикално антифеминистки настроен читател на романа, дори той/тя би бил принуден да признае на интуитивно ниво, че хилядите страници водят към едно състояние на света, в което първенството поема Агате, сестрата сиамски близнак на мъжа без свойства. Втора глава представя по един поразително ясен „светлодневен“ начин, имайки предвид софистицираността на проблематиката, рефлексивните основания на тази незаобиколима читателска интуиция.

Блестящ пример за светлодневната рефлексия върху основанията на поемането на първенството от Агате са трите страници и половина, посветени на Ж. Лакан, които горещо препоръчвам на всеки, чистосърдечно отказал се да го разбира, между които поставям и себе си. Вълкова се фокусира върху схващането му за символния ред, което играе ключова роля в дисертацията. През Лакан ясно е формулирана апорията на героините и читателката/читателя на Мъжът без свойства, префигурираща проблематиката на разкриването на Аза в друг образ: „Езикът, който жените използват, не е техен език, защото в него те не могат да формулират собствено желание“ (с. 77, курсив в оригинала).

Лакан е важен за Вълкова с взаимообвързването на пол и език, положено като „из-ходна точка на френския постструктуралистки феминизъм“ (срв. с. 82), който е определящ за разбирането на това, което тя цели и прави с Мъжът без свойства. Диагностицираната от Музил поява на безсвойствения мъжки субект е успоредена с предприетото половин век по-късно в постструктуралистката феминистка философия „демистифициране на мъжкия субект на разума“, целящо тематизирането на една специфична женска субективност, изразена при Музил „par excellence в женските образи на Кларисе и Агате, които всяка по различен начин подкопават патриархалния ред и намират достъп до един женски език“ (срв. с. 83).

В рамките на символния ред този език на социално маргинализираните намира израз в естетическия авангард с неговото признаване на „изцяло другото“ (das ganz Andere), случващо се при едно „неспестовно общуване с чуждото“, характерно съгласно Е. Сиксу за „женската икономия“ на желанието (срв. с. 86, курсив в оригинала). Сестрата-близнак на мъжа без свойства, жената без свойства Агате е видяна през Л. Иригаре като „безформеното, хетерогенното, динамичното, флуидното“ (срв. с. 90), отговарящо на фигурациите ѝ в Мъжът без свойства като „мъгла от злато, сиво и розово” (срв. с. 274), „блестяща мъгла” и – в крайна сметка! – „лавина“ (срв. с. 91). Доколкото за Вълкова е водещ етическият залог на постструктуралисткия феминизъм, най-близко е тя сякаш до Сиксу, схващайки женското като „етическа категория, до която могат да се доближат и мъжете“ (срв. с. 96). Музил го прави в специфичния контекст на краевековния виенски мизогинизъм и по-общо възпалеността на „женското“, блестящо реконструиран в 3 глава.

Неминуемата и често с облекчение заобикаляна ключова фигура в този контекст е Ото Вайнингер, обикновено призоваван като стряскащо знамение, рядко наистина четен. Вълкова чете Вайнингер подобаващо наравно със Зимел, Фройд, Ницше и Музил, с които споделя ексклузивната чест да присъства – като W – в списъка със съкращения (вж. с. 4), изтъквайки рядко признавания (негативен) принос на страховития вечномлад виенчанин към заглавието на Мъжът без свойства. „Заглавието на романа – освен мистичния му извор у Майстер Екхарт – позволява допускането на иронична препратка към тезата на Вайнингер за „жената без свойства““ (вж. с. 129) – същата, която ще вземе нещата в свои ръце в края на Мъжът без свойства. Смятам за приносно, че Вълкова екплицира с необходимата категоричност първостепенната (негативно) вдъхновяваща роля на Вайнингер – coincidentia oppositorum! – както за емблематичното заглавие, така и за открития възможен финал на романа. Вайнингер е ситуиран както в неговата „дискурсивна преплетеност с възникващата психоанализа“ (срв. с. 130), така и с оглед на късните му рецидиви у Лакан, вдъхновител на постструктурализма и френския феминизъм (срв. с. 131, бел 119).

Достойната за голям докторат и приносна в своята цялост теоретична работа, свър-шена от Вълкова, намира образцово приложение към двата най-костеливи женски образа на Мъжът без свойства: Кларисе и Агате. В далечното близко минало, в което си причиних прочита на двутомника на Фризе, Кларисе (заедно с Мозбругер) беше моят безспорен фаворит, годините обаче и Владимира Вълкова ме научиха да се вглеждам в Агате без антипатията, която първоначално изпитвах към жената без свойства. Интерпретациите, посветени на Кларисе и Агате, са същинският център на тежестта на прочита на Вълкова, съизмерим както по обем, така и по същество с теоретичната част. С тях, както казват немците, стои и пада прочита ѝ на Мъжът без свойства.

Кларисе се нагърбва с решаващата роля на собствения език, идещ да изведе жената като субект от самопричинената непълнолетност на предсимволната фаза. „Съгласно феминистичните теории (например тази на Иригаре), за да влезе в символния ред, женското трябва да намери достъп до собствен език отвъд позоваването на мъжки системи на репрезентация“ (с. 206). В качеството си на „обсебена от знаци женска фигура“ (срв. с. 207) Кларисе е възможният субект на „революцията в поетическия език“ (срв. с. 211, курсив в оригинала), която да въоръжи женския субект с език. В качеството си на мистичка в епохата след голямото интерниране – т.е. „истеричка“ (срв. с. 238) – тя се разполага в едно „социално свободно пространство в рамките на патриархата“, по-близко до „женското имагинерно“ (срв. с. 225). Заедно със сферите на лудостта и естетическото женскостта бива въздигната в лицето на Кларисе в „символ на анархистични и креативни процеси“ (срв. с. 234), протестиращи срещу символния ред. Както мистичното сливане с големия Друг в истерията, така и психическите състояния, сродяващи я с Мозбругер (срв. 246-247, бел. 169) включват обаче едно отново и отново провалящо се „търсене на стабилно място в символния ред“ (срв. с. 254, курсив в оригинала), което резултира в „един изцяло съставен от цитати човек“ (срв. с. 267, бел. 206) , с други думи – в постмодерния субект par excellence, „както когато в една книга по погрешка е подвързана страница от друга“ (срв. с. 221). Опитът ѝ за влизане в символния ред се оказва постмодерен маскарад avant la lettre с катастрофални последствия. Постмодерният маскарад не успява да достигне до сриващия символния ред мимезис.

Големият залог (и най-обемната, надхвърляща 100 стр., тематично свързана част) на дисертационния труд на Вълкова е интерпретацията ѝ на жената без свойства като хоризонт на прочита на Мъжът без свойства. Агате е „жената без свойства“ (Frau ohne Eigenschaften) (срв. с. 271, курсив в оригинала), осигуряваща на мъжа без свойства серафическата констелация на една coincidentia oppositorum, в която „техните разлики съвпадат в лишеното от пол“ (пак там). Както Божествена комедия онтологически кулминира в носещата блаженство Беатриче, така и Мъжът без свойства постметафизически се стреми към свръхблагото на „доброто“ (ἀγαθός) на лишената от свойства Агате. Образувайки с брата си сиамски близнак coincidentia oppositorum, тя самата е mise en abyme на същата тази coincidentia oppositorum: атеистката (или поне безбожничка), която „чувства толкова отчетливо Бог, като мъж, който стои зад нея и слага на раменете ѝ палто“ (срв. с. 309). Смятам за приносно разглеждането на Агате в етически ракурс като въплътената среща с Другото.

Всеки, дочел Мъжът без свойства до – както казват немците – горчивия край, си дава сметка, че заниманията с този роман изискват рядка комбинация от научноизследователски и етически качества, съчетание от готовност за и радостно поемане на риск, от една страна, и една незрелищна дълготърпелива издръжливост, от друга. Времето, инвестирано в дисертацията, е хабилитационно, а крайният продукт покрива критериите за голям докторат.

Като читател, трудно и с голяма доза инат стигнал до края на двутомника на Фризе, съм силно респектиран от едно дисертационно изследване, прекосило през второто полувреме на десетилетното си пребиваване в Мъжът без свойства Клагенфуртското дигитално издание с неговите над 11000 страници MoE.

Намирайки се в парадоксалната ситуация да оценявам като редови почитател на Мъжът без свойства единствения български читател, прочел хилядите страници отвъд каноничния корпус, държа да отбележа следното: след първото (цензурирано) упоменаване на романа в рамките на българската литература във Входът на пустинята (1982) на Златомир Златанов дисертацията на Владимира Вълкова е следващият неотстъпващ по радикалност жест по въвеждането на Музил по тези земи.