vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Категория: Критика

To Be Continued

 

„Всяка революция се движи от механизма на нарцистичното удоволствие“ (Милена Кирова)

 

 

 

 

 

 

Advertisements

Съработникът в „Разпознавания“ на Владимир Градев

20448970_360388874377981_7528612153229401221_o

The house was quiet and the world was calm.
Уолъс Стивънс

След излизането на третата част на теологическата сума на Владимир Градев, чието теоретично начало постави Това не е религия (2013), теолого-политически продължена с Излизания (2015) и завършена сега в практическия, практикуващ, мистагогически разум на Разпознавания. По пътищата на душата (2017), имаме пред себе си пълната картина на едно рядко несвоевременно и уникално несвоеместно богословие, мислещо свещеното в Ернст-Юнгеровата „епоха на работника”. Структуриращите трилогията въпроси какво можем да знаем, какво сме длъжни да правим и на какво можем да се надяваме в човешкото условие между абсолютното тайнство и нищото са поставени в хоризонта на „фаталното своеобразие” (46) на „един свят, в който името на работника притежава значимостта на означение на ранг и в който трудът се схваща като най-вътрешната му необходимост”. Подобно на Юнгеровия работник Градевият не е „представител на ново съсловие, на ново общество, на нова икономика”, доколкото е „или нищо, или повече, т.е. представител на една своеобразна, действаща съгласно собствени закони, следваща собствено призвание и съпричастна на особена свобода формация”. И при двамата работникът е преди всичко Gestalt, „формата, която прави цялото повече от сбора на неговите части” (29), както по отношение на себе си, така и спрямо света и другото. И при двамата жилавата воля за гещалт, въплътена в работата, е независима от „моралната схема на едно корумпирано християнство, в което самият труд се явява като нещо зло и което прехвърля библейското проклятие в материалното отношение между експлоататори и експлоатирани”. Проследимото в трилогията последователно уплътняване на мисленето на свещеното по посока на биването му в света ни кулминира в едно богато и „плътно” описание на „работата на душата”, трезво съперничещо с дитирамбично амплифицираната констатация на Юнгер, че „не може да има нищо, което да не се схваща като труд” в съдбовната за времето ни епохалност на гещалта на работника: „Трудът е темпото на юмрука, на мислите, на сърцето, животът денем и нощем, науката, любовта, изкуството, вярата, богослужението, войната; трудът е трептенето на атома и силата, движеща звездите и слънчевите системи”. Истината е „това, което работи” (95), душата работи, „вибриращо и пулсиращо” (44) произвеждайки реалност – самата тя работа на „вибриращата й реалност” (9) – в сътрудничество, съвместен труд със съдбата.

Очаквайте

 

 

 

 

 

 

За „Das Ich in anderer Gestalt. Weiblichkeit und Männlichkeit in Robert Musils Roman „Der Mann ohne Eigenschaften““ на Владимира Вълкова

 

Не само всеки голям автор, но и всяка голяма творба има свой стил, който я прави. Стилът на Мъжът без свойства може да се опише с две думи: строгост и чувственост. Изследването на Владимира Вълкова „Азът в друг образ. Женското и мъжкото начало в романа на Роберт Музил Мъжът без свойства“ отговаря на тези качества на Музиловия magnum opus в най-добрите традиции на постмодерното преливане между език обект и интерпретативен метаезик. С оглед на характерната за романа фикционализация на научни и по-общо изследователско-експериментални дискурси с подобно преливане можеше да бъде постлан пътят към един невъзможен за реализиране проект, какъвто в основата си е самият предмет на изследване. Владимира Вълкова взима на сериозно структуроопределящата за романа на Музил иманентна невъзможност, не я заобикаля, за да спести време, търпеливо рискува, потенцирайки я в прочита си.

Залогът и цената на поетия риск са темпорално-екзистенциални, формулирани за първи път експлицитно от Стендал в неизбежността на дълговременната отложеност на читателя и радикализирани 200 години по-късно в Мъжът без свойства до степен, касаеща неговата неналичност, изведена от Вълкова като мото на проекта ѝ: „Т[омас] М[ан] и подобни пишат за хора, които са налице; аз пиша за хора, които не са налице“ (вж. с. 5). Оказала се като млад докторант тази неналична читателка, Вълкова избира да бъде нея близо петнайсет години в отявлена контрафактичност спрямо всяка научнополитическа логика, следвайки добре познатите ни от Мъжът без свойства несвършващи ретардации. Резултатът на това четене, вярно на перверзните отлагания на романа, рискуващо всъщност с години и стотици страници плътен текст да няма краен резултат, притежава качествата на голям докторат от епохата преди процедурната възпроизводимост на академичните степени.

Въпреки че рамките на процедурата не позволяват реалното, т.е. имащо процедурни последствия, оценяване на труд, надскачащ тези рамки (старият закон парадоксално позволяваше малък докторат да бъде оценен и съответно да му бъде присъдена степента на голям), държа изрично да изтъкна, че определянето на изследването на Вълкова като голям докторат не е фигура на речта. Налице е основната характеристика на големия докторат, това, което немците наричат „theorielastig“ – нещо с висока степен на съдържание на теория, нещо буквално натежало от теория. Говорейки за достойнства и безспорните приноси на труда на първо място трябва да се обърне специално внимание на степента му на теоретична просмуканост и обогатеност. Процесът на теоретично обогатяване на предмета на изследване е изоморфен на използваните в самия роман похвати, прицелени в създаването на един пробабилистичен плуриверс. „Компилирането, съполагането и ексцерпирането на външни на романа текстови сегменти кореспондира с възприятието и конструирането на възможни действителности.“ (с. 9) В така описаните наративни техники на Мъжът без свойства, автотелично валидни за собствения ѝ прочит, Вълкова открива един постмодернизъм avant la lettre, който ляга в основата на теоретичната ѝ селекция, вписваща се в „литературоведските опити да се интерпретира романа посредством постмодернистки теории“ (срв. с. 13). В отчетливо противостоене спрямо мистификационно-маскарадната разновидност на постмодернизма, характерна за българската му рецепция, убежната точка на постмодернистките концептуализации на Вълкова е една „алоцентрична етика“ (срв. с. 18), която „може да се разкрие в целостта си едва през женското (das Weibliche)“ (срв. с. 17). Смятам този прочит на постмодернизма за изключително приносен за българския контекст.

Както представянето на състоянието на изследванията върху категорията пол у Му-зил (глава 1), така и преди всичко същинската теоретична втора глава и нейното идейно-историческо уплътняване в 3-та образуват едно цяло, което съставя теоретично-методологическата част на дисертацията, „нещо като увод“ би казал Музил, към едно дискурсивно хилядолетно царство на интерпретациите на Мъжът без свойства, простиращо се назад и напред в пра- и постисторията на конституирането на субекта и пола, под егидата на „първенството на женскостта“ (Vorrang der Weiblichkeit) (срв. с. 13). Ако можем да си представим един свръхдобросъвестен и едновременно с това радикално антифеминистки настроен читател на романа, дори той/тя би бил принуден да признае на интуитивно ниво, че хилядите страници водят към едно състояние на света, в което първенството поема Агате, сестрата сиамски близнак на мъжа без свойства. Втора глава представя по един поразително ясен „светлодневен“ начин, имайки предвид софистицираността на проблематиката, рефлексивните основания на тази незаобиколима читателска интуиция.

Блестящ пример за светлодневната рефлексия върху основанията на поемането на първенството от Агате са трите страници и половина, посветени на Ж. Лакан, които горещо препоръчвам на всеки, чистосърдечно отказал се да го разбира, между които поставям и себе си. Вълкова се фокусира върху схващането му за символния ред, което играе ключова роля в дисертацията. През Лакан ясно е формулирана апорията на героините и читателката/читателя на Мъжът без свойства, префигурираща проблематиката на разкриването на Аза в друг образ: „Езикът, който жените използват, не е техен език, защото в него те не могат да формулират собствено желание“ (с. 77, курсив в оригинала).

Лакан е важен за Вълкова с взаимообвързването на пол и език, положено като „из-ходна точка на френския постструктуралистки феминизъм“ (срв. с. 82), който е определящ за разбирането на това, което тя цели и прави с Мъжът без свойства. Диагностицираната от Музил поява на безсвойствения мъжки субект е успоредена с предприетото половин век по-късно в постструктуралистката феминистка философия „демистифициране на мъжкия субект на разума“, целящо тематизирането на една специфична женска субективност, изразена при Музил „par excellence в женските образи на Кларисе и Агате, които всяка по различен начин подкопават патриархалния ред и намират достъп до един женски език“ (срв. с. 83).

В рамките на символния ред този език на социално маргинализираните намира израз в естетическия авангард с неговото признаване на „изцяло другото“ (das ganz Andere), случващо се при едно „неспестовно общуване с чуждото“, характерно съгласно Е. Сиксу за „женската икономия“ на желанието (срв. с. 86, курсив в оригинала). Сестрата-близнак на мъжа без свойства, жената без свойства Агате е видяна през Л. Иригаре като „безформеното, хетерогенното, динамичното, флуидното“ (срв. с. 90), отговарящо на фигурациите ѝ в Мъжът без свойства като „мъгла от злато, сиво и розово” (срв. с. 274), „блестяща мъгла” и – в крайна сметка! – „лавина“ (срв. с. 91). Доколкото за Вълкова е водещ етическият залог на постструктуралисткия феминизъм, най-близко е тя сякаш до Сиксу, схващайки женското като „етическа категория, до която могат да се доближат и мъжете“ (срв. с. 96). Музил го прави в специфичния контекст на краевековния виенски мизогинизъм и по-общо възпалеността на „женското“, блестящо реконструиран в 3 глава.

Неминуемата и често с облекчение заобикаляна ключова фигура в този контекст е Ото Вайнингер, обикновено призоваван като стряскащо знамение, рядко наистина четен. Вълкова чете Вайнингер подобаващо наравно със Зимел, Фройд, Ницше и Музил, с които споделя ексклузивната чест да присъства – като W – в списъка със съкращения (вж. с. 4), изтъквайки рядко признавания (негативен) принос на страховития вечномлад виенчанин към заглавието на Мъжът без свойства. „Заглавието на романа – освен мистичния му извор у Майстер Екхарт – позволява допускането на иронична препратка към тезата на Вайнингер за „жената без свойства““ (вж. с. 129) – същата, която ще вземе нещата в свои ръце в края на Мъжът без свойства. Смятам за приносно, че Вълкова екплицира с необходимата категоричност първостепенната (негативно) вдъхновяваща роля на Вайнингер – coincidentia oppositorum! – както за емблематичното заглавие, така и за открития възможен финал на романа. Вайнингер е ситуиран както в неговата „дискурсивна преплетеност с възникващата психоанализа“ (срв. с. 130), така и с оглед на късните му рецидиви у Лакан, вдъхновител на постструктурализма и френския феминизъм (срв. с. 131, бел 119).

Достойната за голям докторат и приносна в своята цялост теоретична работа, свър-шена от Вълкова, намира образцово приложение към двата най-костеливи женски образа на Мъжът без свойства: Кларисе и Агате. В далечното близко минало, в което си причиних прочита на двутомника на Фризе, Кларисе (заедно с Мозбругер) беше моят безспорен фаворит, годините обаче и Владимира Вълкова ме научиха да се вглеждам в Агате без антипатията, която първоначално изпитвах към жената без свойства. Интерпретациите, посветени на Кларисе и Агате, са същинският център на тежестта на прочита на Вълкова, съизмерим както по обем, така и по същество с теоретичната част. С тях, както казват немците, стои и пада прочита ѝ на Мъжът без свойства.

Кларисе се нагърбва с решаващата роля на собствения език, идещ да изведе жената като субект от самопричинената непълнолетност на предсимволната фаза. „Съгласно феминистичните теории (например тази на Иригаре), за да влезе в символния ред, женското трябва да намери достъп до собствен език отвъд позоваването на мъжки системи на репрезентация“ (с. 206). В качеството си на „обсебена от знаци женска фигура“ (срв. с. 207) Кларисе е възможният субект на „революцията в поетическия език“ (срв. с. 211, курсив в оригинала), която да въоръжи женския субект с език. В качеството си на мистичка в епохата след голямото интерниране – т.е. „истеричка“ (срв. с. 238) – тя се разполага в едно „социално свободно пространство в рамките на патриархата“, по-близко до „женското имагинерно“ (срв. с. 225). Заедно със сферите на лудостта и естетическото женскостта бива въздигната в лицето на Кларисе в „символ на анархистични и креативни процеси“ (срв. с. 234), протестиращи срещу символния ред. Както мистичното сливане с големия Друг в истерията, така и психическите състояния, сродяващи я с Мозбругер (срв. 246-247, бел. 169) включват обаче едно отново и отново провалящо се „търсене на стабилно място в символния ред“ (срв. с. 254, курсив в оригинала), което резултира в „един изцяло съставен от цитати човек“ (срв. с. 267, бел. 206) , с други думи – в постмодерния субект par excellence, „както когато в една книга по погрешка е подвързана страница от друга“ (срв. с. 221). Опитът ѝ за влизане в символния ред се оказва постмодерен маскарад avant la lettre с катастрофални последствия. Постмодерният маскарад не успява да достигне до сриващия символния ред мимезис.

Големият залог (и най-обемната, надхвърляща 100 стр., тематично свързана част) на дисертационния труд на Вълкова е интерпретацията ѝ на жената без свойства като хоризонт на прочита на Мъжът без свойства. Агате е „жената без свойства“ (Frau ohne Eigenschaften) (срв. с. 271, курсив в оригинала), осигуряваща на мъжа без свойства серафическата констелация на една coincidentia oppositorum, в която „техните разлики съвпадат в лишеното от пол“ (пак там). Както Божествена комедия онтологически кулминира в носещата блаженство Беатриче, така и Мъжът без свойства постметафизически се стреми към свръхблагото на „доброто“ (ἀγαθός) на лишената от свойства Агате. Образувайки с брата си сиамски близнак coincidentia oppositorum, тя самата е mise en abyme на същата тази coincidentia oppositorum: атеистката (или поне безбожничка), която „чувства толкова отчетливо Бог, като мъж, който стои зад нея и слага на раменете ѝ палто“ (срв. с. 309). Смятам за приносно разглеждането на Агате в етически ракурс като въплътената среща с Другото.

Всеки, дочел Мъжът без свойства до – както казват немците – горчивия край, си дава сметка, че заниманията с този роман изискват рядка комбинация от научноизследователски и етически качества, съчетание от готовност за и радостно поемане на риск, от една страна, и една незрелищна дълготърпелива издръжливост, от друга. Времето, инвестирано в дисертацията, е хабилитационно, а крайният продукт покрива критериите за голям докторат.

Като читател, трудно и с голяма доза инат стигнал до края на двутомника на Фризе, съм силно респектиран от едно дисертационно изследване, прекосило през второто полувреме на десетилетното си пребиваване в Мъжът без свойства Клагенфуртското дигитално издание с неговите над 11000 страници MoE.

Намирайки се в парадоксалната ситуация да оценявам като редови почитател на Мъжът без свойства единствения български читател, прочел хилядите страници отвъд каноничния корпус, държа да отбележа следното: след първото (цензурирано) упоменаване на романа в рамките на българската литература във Входът на пустинята (1982) на Златомир Златанов дисертацията на Владимира Вълкова е следващият неотстъпващ по радикалност жест по въвеждането на Музил по тези земи.

 

 

 

 

 

 

Послеслов: безспорните ренти на 90-те

 

Това не е рецензия на „Спорните наследства” (2017) на Бойко Пенчев.

Нямам какво да добавя към казаното за най-доброто у него в текстовете ми за „Слизане в Египет” и „Българският модернизъм”, в които изтъкнах това най-добро с необходимата категоричност и крайност в единствено смислената за мен интерпретативна модалност на Беняминовата спасяваща критика.

След „Тъгите на краевековието” (1998) това е вторият сборник с критически текстове на Б. Пенчев. Личният ми опит с текстовете му сочи, че едва монографичната книга и нейното удържано дълго повествование – в някогашния случай „Българският модернизъм” – хвърля светлината, в която един сборник с критика да бъде инкорпориран в авторовия корпус, мислен като потенциално тяло на творчество, като творба на преживяното бавно време, творба на дадения ни живот. Тази монография при „Спорните наследства” предстои.

Разочарованието ми от втората монографична книга на Б. Пенчев „Септември ’23: идеология на паметта” с нейната екзистенциална анорексичност и идеологическа политкоректност същевременно ме настройва скептично спрямо предстоящата трета, в чиято светлина да очаквам да видя „Спорните наследства”. Времето ми за чакане изтече.

Затова този текст е единствено коментар към послеслова на сборника, бързащ литературноисторически да усвои разрива на лятото на 2016-та, задавайки програмно заглавието му с подзаглавието си „Спорното наследство на 90-те”.

Както в послеслова към „Тъгите на краевековието”, така и двайсет години по-късно в заключителните страници на „Спорните наследства” убежната точка е положена в „онова, което липсва”. В първия сборник това бяха липсващите рецензии за Георги Господинов и Йордан Ефтимов, определени като „двамата последни големи поети на българския ХХ век” в една далечна епоха от преди пиарната възпроизводимост на голямото.

В настоящия втори отсъстващият суверен са „90-те години на ХХ в.” в някаква фантомна цялост.

Разбираемо е сякаш в книга, събираща текстове, писани след 2000-та, деветдесетте да отсъстват тематично. Разбираемо както в най-добрите традиции на оперативната критика, изчезнала след края на 90-те, така и в най-добрите традиции на онтологията на съвременността. И на двете традиции Б. Пенчев е образцов застъпник.

Тази естественост на отсъствието обаче е дълбоко и амбивалентно рефлексивна и авторепрезентативна. „Деветдесетте липсват като тема, защото всъщност са изходната точка, те са интериоризирани в набора от идеи и интуиции, с които се подхожда към миналото и съвременността.” Онова, което липсва, е продукт и ефект в окото на наблюдателя, в теоретичната му, но и аестезийна и темпорална кривина на интериоризираната леща.

На страница и половина Б. Пенчев по брилянтен начин синтезира в свидетелски модус що е 90-те, убедително сговарящ авторитетите на Хайдегер, Дерида, Борхес и Елиът, от една страна, и литературноисторически микронаблюдения, от друга, заключавайки, че 90-те ги „има”, както и да ги назоваваме, докато „новото хилядолетие в българската литература не създаде своя „епистема”, а продължава да рециклира интуициите на деветдесетте”.

Отсъстващото в сборника „Спорните наследства” десетилетие суверен, решаващо за наличието си и вторичността на последващото, прави възможно оттласването нагоре на текущата българска литература благодарение на „усвоения опит” (пък било то и под формата на рециклиране).

Нямам възражения, дори бих подсилил твърденията на Б. Пенчев с негова скъпа ми мрачна интуиция от „Българският модернизъм”, че най-вероятно българската литература ще се храни с тези 90-те до следващото краевековие, както това се случва при първите й 90-те.

Категорични възражения имам обаче спрямо твърдението, че изходната точка на „Спорните наследства” е наследството на 90-те quam спорно.

Сърцевината на сборника поне видимо от съдържанието е тъкмо безспорността на наследството на 90-те и произтичащите от тази наследствена безспорност ренти в лицето на и поне за един писател, започнал литературната си кариера в началото на десетилетието – Г. Господинов. Той е единственият български автор, за когото в „Спорните наследства” безспорно присъстват три текста, от които последният не е критически, а промотиращ (включен като послеслов в 10-ото издание на „Естествен роман” и промотиращо препечатан в колонката на Б. Пенчев във в. „Капитал”).

От небългарските автори само Харуки Мураками присъства в „Спорните наследства” със същия брой текстове.

Нима трикратното определено тематично присъствие на Г. Господинов в сборника „Спорните наследства” е аспект на „спорността” като изходна точка на мисленето за наследствата на 90-те? Има ли някой от спорното наследство на 90-те, който негласно да спори с трикратния Господинов в „Спорните наследства” на Пенчев?

Поне в този случай „спорно” недвусмислено зазвучава с аграрния си омоним.

Определено не прави по-убедителна тезата на Пенчев и коментарът му, че случилото се в литературното поле през 2016 г. може да се сведе до развихрили се „лични фрустрации”. Тук амбивалентността на концепта за „спорното наследство на деветдесетте” избива на една мътна повърхност, в която различаваме единствено фрустрирани и нефрустрирани наследници на десетилетието суверен. Авторът на „Спорните наследства” сякаш се разполага комфортно от страната на нефрустрираните, като един от тях.

Това е неговото съучастие в суверенността, която хем предупредително показва зад гърба си ницшеанска бухалка, хем хегелиански оставя вратичка за помирение за всички, които я пожелаят, в споделяната от нефрустрирани и фрустрирани, рентиери и работници „спорност”.

Фрустрацията на някакви други, неприсъстващи в „Спорните наследства“, наследници се мисли обаче еднозначно директно с ницшеанската бухалка на ресентимента, маскиран у фрустрираните наследници „като морални и политически аргументи”.

Това е несериозно от страна на автор, фино и страстно мислил някога несвоевременните размишления в „Тъгите на краевековието” и „Българският модернизъм”. Тук и сега този нов у Пенчев бухалков Ницше простичко анихилира най-малкото цялата неомарксистка линия, от която Ницше е неразделна част, все едно вече поради някаква форсмажорна причина, дори просто обстоятелство, теоретичното отчитане под някаква форма на критическата теория е станало невъзможно.

Фуко го прави в края на живота си.

Дори и във върховите си моменти Ницше не е мечтал за толкова лесна окончателна победа и разрешение.

И тогава се вади бухалката на ресентимента срещу всички възможни светове, различни от наличния на настоящето и имания (от някои като спорно наспоряващо наследство) свят на 90-те.

Констатирайки като добър литературен историк на настоящето, че през 2016 г. „изведнъж 90-те се превърнаха в спорно наследство”, Бойко Пенчев подвежда читателя на втория си критически сборник както със заглавието, така и с пара- и метанаративната му мотивация.

След 2000 г. наследствата на 90-те се превърнаха в безспорен източник на рента за група писатели, към които Б. Пенчев все по-твърдо открито се числи и чиято бъдеща рентабилност, необезпокоявана от неутрализираната аграрно-хегелиански спорност, легитимира като литературен историк под маската на тезата за „спорните наследства”.

„Спорните наследства” са поредната концептуализация – след флирта с негациите на „Сърцето не е създател” и „Там, където не сме” – маскираща волята за безспорност на рентиерското съществуване на гърба на спорността на 90-те, която безспорно я има.

И тя е суверенът.

 

 

 

 

 

 

 

Сирма Данова „Рибният буквар: отхраняние на социалните животни“

 

Така частната генеалогия на Буквара резултира в мащабна инициация. А езиковото съзнание на възрожденските човеци започва да работи за едно политическо „влизане в света“. Оттук обсесията от обществения договор в контекста на педагогическия проект на Берон изглежда като невинна репетиция за организиране на статуквото.

 

Из „Рибният буквар: отхраняние на социалните животни“

 

 

 

 

 

Сирма Данова „Марк Аврелий и българската краевековна модерност“

 

всеки изживява само настоящето

Марк Аврелий, „Размишления към самия мене“, 1914 (III, 10)

 

човек живее само в мига на настоящето

Марк Аврелий, „Към себе си“, 1986 (III, 10)

 

на Венцислав Арнаудов,

съвременен стоик

 

 

 

 

 

Идеалната академия и нейните поети

 

Това е коментар към „Орфеев комплекс” на Георги Гочев.

Г. Гочев разглежда „т. нар. скандали в българската литература” sub specie aeternitatis – от птичия поглед на „нещо важно, което винаги е било част от литературата”, нещо антично, което той нарича „Орфеев комплекс”.

Под Орфеев комплекс той разбира надмощието на мита над поетическата творба, при което едното (митът) не може да се раздели от другото (поетическата творба), но публичната видимост на съответния автор, видян през Орфеевия комплекс, се набавя от мита.

Авторите, страдащи от Орфеев комплекс, се грижат за мита си повече, отколкото за творчеството си, превръщайки в крайна сметка живота си в мит, от който да се захранват произведенията им.

Така схванатият Орфеев комплекс служи на Г. Гочев за диагностициране на три вида патологии.

Първата включва пропиване, наркотици, безразборен секс (промискуитет), влизане в риалити шоу (медиите).

Втората предполага публичното изобличаване на популярното възвишено, създаване на литературни врагове, намиране на следовници, учредяване на алтернативен литературен култ.

Третата разчита на несправедливата отритнатост, откъснатост, отхвърленост, създаване на своя представа за истината, която да е абсолютната истина.

Тази типология на патологиите на Орфеевия комплекс предполага някаква имплицитна мълчалива представа за норма и здраве на автори, които не страдат от Орфеев комплекс.

Представим е например автор, при който видимото надмощие на мита над творчеството не предизвиква патогенните последствия на Орфеевия комплекс, доколкото той/тя внимателно избягва участието в „т. нар. скандали в българската литература”. Този автор би бил нормативен и здрав до степен на жив класик почти в старогръцкия смисъл на думата.

Друга разновидност на нормативния и здрав автор, нестрадащ от Орфеев комплекс, би бил авторът, който същевременно е редактор на броя, в който текстът на Г. Гочев е публикуван. Нормативен и здрав в буквалния смисъл на думата на определящ чрез редакторското си решение що е норма, а може би и що е здраве.

Трета възможност за нормативен и здрав автор, нестрадащ от Орфеев комплекс, би бил авторът, който e същевременно създател на Творческа академия „Валери Петров”.

И в трите случая на нормативни и здрави автори би ставало дума за представители на академии, които същевременно са литературни фигури.

Не е изключено те да не страдат от Орфеев комплекс именно в качеството си на представители на Академията, която да се явява гарант на нормата и здравето им.

Нормата и здравето на авторите, нестрадащи от Орфеев комплекс, предполагат в крайна сметка наличието на една идеална академия, чиито достойни представители да са те.

 

 

 

 

 

Кева Апостолова „Доживях да чета български литературен манифест“

 

Видях първите помръдвания на намеренията. Усетих самообладаването – беше и внимателно, и порнографско. Видях как началото се отскубна от нулата, как се раздвижи, как се задвижи, затръгва, изтрещя и тръгна. Роди се от кал и вода, с много революционна реторика, с гностично самонапомпване, с езотерична смахнатост, един нахален, самонадеян, здрав, умен, красив, готов да похищава Манифест – „Манифест на новата социална поезия”. И всичко това стана в световното сметище – Facebook, където (знаем вече!) и много златни мини за разкопаване има.
Вече към имената на Владимир Сабоурин и Васил Прасков, които чета с интерес, добавих и започнах да следя Слави Томов, Ивайло Мерджанов…
Дори не ми се мисли дали ще се реализира или не Манифеста, дали само след няколко месеца няма да се гътне омаломощен от паричната беднотия и други беднотии и цялото му секси ще се сгърчи, но е важен картечният откос, заразата, която хвърли около себе си. Чудо е, че изобщо се роди. Аз, която съм от смазаното от контрол поколение, се радвам и на това.
За съжаление такова нещо в театъра ни не може да се случи (поне в скоро време не). И Явор Гърдев, и Александър Морфов са добри, но не са манифестни. А младите – те се сепват от срещата с истината, че театърът е материално изкуство и поемат след сенките.

 

 

 

 

 

Мирен преход и литературен живот

 

След приключването на траялия над 15 години мирен преход в литературата болезнено стои въпросът що е все пак литературен живот.

През петнайсетгодишния период, приключил внезапно това лято, въпросът не стоеше, доколкото мирният преход в литературата просто следваше всенародния мирен преход на бг обществото.

Което накратко означаваше:

1) Излъчване на народен писател от средите на университетската приватизационно-фондационна интелигенция

2) Социология на литературата, провъзгласяваща несъществуването на бг лит-рата (с изключение на консенсусно излъчения народен писател)

3) Същата, картографираща центъра (народния писател) и маргиналиите (всеки, неучастващ в приватизационно-фондационните дела)

4) Теоретичното налагане от екзактно социологическа гледна точка на понятието за добър вкус, включващо уважение към народния писател и категорично отхвърляне на езика на омразата, (недо)посмяващ да се надигне от маргиналиите

5) Определянето на Ани Илков за жив класик, който трябва да се държи като мъртъв, възхваляването му като такъв (мъртъв).

За голяма почуда на тази социология на лит-рата това лято се оказа, че трябващите да си стоят мъртви са живи. Реакцията й беше да обяви идването на апокалипсиса в 6 вечерта (прочетено у народния писател), тъгуването (прочетено у народния писател) и апелирането към добрия вкус (лично творчество на социолога на лит-рата).

Удобно несъществуващият, мъртъв или маргинален литературен живот изведнъж се оказа просто жив.

Краят на мирния преход е възкресението на литературния живот.

 

 

 

 

 

Социология на литературата и (на) добрия(т) вкус

 

Бг академичната интелигенция постигна през 10-те години впечатляващ консенсус по една тема, единствената сякаш консенсусна в тази странна за една интелигенция степен: харесването на най-успешния бг писател.

За преживелите 90-те е все още пресен спомен, че тогава такъв консенсус липсваше. Изглежда тази липса е била по-скоро мъчителна, тревожна, отколкото освобождаваща. Защото при първа възможност за постигане на широк консенсус – някой да се предложи за проекционна повърхност на подобна потребност – се получи вкопчване в предложилия (се) да задоволи потребността.

В този смисъл най-успешният бг писател не е създател на консенсуса, а задоволител на предсъществуваща потребност. Социолозите на литературата могат да бъдат спокойни: в харесвания от тях феномен всяка неразомагьосана литературна субстанция е изключена.

Задоволената потребност бе потребността от мирен преход. Бг интелигенцията сподели с широките народни маси тази потребност.

Сега, когато неочаквано за всички, мисля, мирният преход в литературата приключи това лято, бг академичната интелигенция видимо се чуди какво да прави с по-нататъшното задоволяване на потребността (си) от консенсус около най-успешния бг писател.

Първата й реакция е обявяването на приключването на мирния преход като липса на вкус. Тежко нарушаване на добрия вкус и тон е видимото нарушаване на консенсуса в харесването на най-успешния бг писател.

Аз лично още от 99-та, когато най-успешният бг писател започна пиар акцията по ставането най-успешен бг писател, имам сериозни резерви и опасения да харесвам най-успешния бг писател. В онова далечно време това бе единична аберация на добрия вкус, която можеше да се отдаде на болезнена идиосинкразия на самотния нехаресващ.

След видимото приключване на десетилетния мирен преход в литературата това лято социолозите на литературата би трябвало да констатират, че потребността, създала най-успешния бг писател, вече не е налице – социологически не е.

Те обаче продължават да говорят за нарушаване на добрия вкус. Какви социолози на литературата са те тогава?

С тях или без мълвата, че вече не е жизненоважно да харесваш най-успешния бг писател се разпространява – основно от хора без добър вкус разбира се, но все пак вече социологически значими единици и в социологически значими публични пространства.

Не бих искал в този момент да съм в положението на социолозите на литературата, защитници на добрия вкус.

Но те сами се докараха дотук като видни представители на бг интелигенцията, споделяйки патогенната потребност на широките народни маси да намерят проекционната повърхност на миража на мирния преход.