vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Категория: Кирил Василев

Кирил Василев „Автографи“

 

Трябва да изповядам
лутането привечер
в парка
между потъмняващите корони
на дърветата
ровенето сутрин
в контейнерите за смет
но не от мизерия
а от мистичен порив
отделянето на пластмасата
от метала
на спермата от кръвта

този начин да срещам
света
с глава в контейнера
пропит от миризмата
на последната цивилизация
онази която не гние
заравя се сама
но не гние

стомасите растат
или се свиват
заякват
но желанието е бедно
навито като свинска
опашка
безкрайността се тъпче
в себе си
пука се кърви
но не взривява
местата и думите

една детска игра
започва на сметището
самоподпалване
с поглед
и инфантилното желание
да наблюдаваш мъртъв
вината на живите
гузното им извинение
пред гроба ти

роден сред крадци
непрекъснато крада
от себе си
увивам се в ръждива мрежа
и сам се предавам
за вторични суровини
вдървен и усмихнат
с добре измити зъби
така посещавам отвъдното
по няколко пъти
на ден

не кокаин
тук смъркам пръст
и ефектът е поразителен
няма пространство
няма струнна теория
която да не съм просвирил
внимателно
със своя телен лък

не става дума за революция
признавам силата на силните
богатството на богатите
красотата на красивите
тяхното право
да умрат последни

пръв ще им поискам
автографи
отвъд

 

 

 

 

 

Кирил Василев „По вода“

 

Гледам нищото
което има форма цвят звук
и толкова много имена
различни в неразличимото

пердето в стаята се повдига
но светлината спира зад него
обуздана от страха ми
да бъда неин

трябва много време
да оставам неподвижен
да притискам устата си с камък
за да не чуя
онова което не трябва да чувам

екраните ме преследват
но и върху тях заспивам
и топлината на бузата ми
остава следа
между отсам и отсам

правя се че изчислявам вероятности
всъщност танцувам
в праисторическа прах
разпадам се
и се събирам

очите се обръщат
към дъното на кухините си
и още има време
и още

всички ходят по вода
изглежда вярата не се нуждае повече
от вярващи

сама си вярва

 

 

 

 

 

Кирил Василев „В подножието“

 

1
думите
назоваващи
скалистия връх
отсреща
отварят проход
в него

лек полъх
минава
през прохода
и свързва нищото
с нищото

светът прекрачва
себе си
без да се отдалечава

едва сега е цял

2
мълнии деца
играят
по хълбоците на коня

бялата му шия
изпъната към земята
е част от мраморния свод
на мост
отнесен
от придошлата река

конят пристъпва бавно
по зелената вода
носен от недостъпна вяра

насреща му няма спасител

3
счупени клони
струпани безредно
на купчини

рухнали стволове
в облаци златист прах
вдигащ се към върховете

гниеща дървесина
слягаща безшумно
върху влажната пръст

животът е бил тук
и си е тръгнал внезапно

като експедиционен корпус
проучващ нова територия
получил заповед
да се връща веднага обратно
защото в метрополията
властта е свалена

вървиш по следите му
неподвижен

преследваш себе си
опитваш се да проумееш
кой воюва в теб за теб самия

4
спираш пред огромен
полуизгорял дънер
буен черен поток
който се излива
в лазурно синьото
без да оставя следи

твоята смърт

кой би повярвал
че сияещата бездна
над главата ти
се пълни с овъглена вода

5
какво искаш

да участваш в движението
в отместването
и освобождаването
в онази илюзия
за история
която най-сетне
ще ни преобрази

една стар джип
в облак прах
приближава по пътя
и отминава

прахът се стеле зад него
още няколко минути
и се пръсва

прозрачността
те отхвърля назад
към брега на значенията
към блуждаенето
в същото

6
вятърът люлее
клоните на гигантския бор
като нощни галери
в които дълбините призовават
робите на бунт
но хипнозата на ритъма
отреден до живот
носи непостижим покой
и наслада
и те остават зад греблата

ти нямаш гребло
нито си окован
но оставаш в горския полумрак
за да вдишваш сам насладата
от изличаването

да видиш света
в следата от отсъствието ти

ето нещо
за което си струва да се молиш

7
кой е суверенът тук

скалният връх
долината
буйната река
облаците
конете
кой

някой
който слуша
и дава място
на разноречивото
цяло

не
не си ти

страницата
сама се обръща

8
тази дистанция
знак
за взаимно зачитане
и съюз
в раздялата

вече си обърнал гръб
и все още си с лице
срещу върха

в този миг
справедливостта трепти
в сенките
на най-далечните борове

9
глас без уста
зрящо разстояние

между същото
и същото

свят

 

 

 

 

 

Кирил Василев „Покана“

 

Асансьорите на светлината
работят край мен
прозрачните капсули
се забиват в земята
смачквайки стръкчетата трева
и одата трещи по етажите

искам да знам какво става
небето е разтворило трюма си
и градовете ни скоро
ще бъдат натъпкани в него
за поредното околосветско плаване
за поредната размяна
на митове
и вируси

нямам илюзии
че мога да бъда чорапа
дамската превръзка слиповете
протезата на своя ближен
затворен съм
сред капсулите на светлината
и чакам да отмине
онова което дори не е дошло

автоматичната врата се отваря
разлагащото се тяло
украсило една неистова воля
бавно слиза от асансьора
и тръгва към мен

ела седни тук
вдовице на живота
аз съм твоят покой и глухота
седни до мен и остави
прозрачното
да намери прозрачното

преди да ни изтрият

 

 

 

 

 

Кирил Василев „Спасение“

 

1
Имаше дни
когато светът беше морга
със счупени прозорци

и детето надничаше вътре

сега студът
на циментовите маси
се изкачва радостно по стълбището

вратите на съществуването се блъскат
но вече не настръхвам
от това

2
да

мога да се изправя
мога да се препаша с блясъка
на несвършващия ден

да

мога да мина през процепа
и да продължа нататък

изгубена мълния
без памет и очакване

да

3
какво значи спасение

да осиновиш нищото
да го отгледаш и възпиташ
да го видиш как тича между тополите
и пухчетата докосват коленете му

да не го извикаш по име

целият да си в милостта на нищото

 

 

 

 

 

Кирил Василев „На Нели Закс“

 

сред кордите
на винаги невинна светлина
комините издимяват
още няколко деца

всичко е леко

спасението лежи на масите
като сгъната салфетка
с нож и вилица върху нея

благодарствената молитва
е на устните

дими дими дими

 

 

 

 

 

Кирил Василев „понеделник“

 

над хребетите
на смачканите чаршафи

гледам тялото ти
как се разчупва
като гипсов калъп
и освобождава формата
на празнотата

хоризонтът е свободен

да се приближи
и да отмине
без да оставя следи

 

 

 

 

 

Кирил Василев „Ритуали“

 

Всяко нещо има свой
загадъчен корен

не знаем откъде пие вода
и се храни

когато видях парчетата
от счупена чиния в канавката
край шосето
не бях сигурен
дали това не е краят
на едно семейство на един град
на една галактика

спрях и помълчах
над мен небето гледаше
сияйно безучастно

има задължения на човека
има и небесни задължения

 

 

 

 

 

Кирил Василев „За хуманизма (Разказ на немски войник, оцелял след битката при Сталинград)“

 

Лежах сред труповете
Обкръжен от снежната пустош

Тифът е хуманна болест
Умираш с видения

Търсех ключа от вратата на дома си
Обкръжен от снежната пустош

 

 

 

 

 

Кирил Василев „вторник“

 

защо е този страх

онова което в нас е машина
ще бъде заменено с машина

другото
ако има такова

принадлежи на смъртта
или на Бог

все начини да кажа
че не знам нищо за случайността
и свободата