vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Категория: Иосиф Бродский

Йосиф Бродски „Паметник“

 

Ще поставим паметник
в края на дълга градска улица
или в центъра на широк градски площад
паметник
който ще се впише във всеки ансамбъл
защото ще бъде
малко конструктивен и много реалистичен.
Ще поставим паметник
който на никого няма да пречи.

В подножието на пиедестала
ще направим цветна леха
а ако бащите на града позволят –
малка градинка
и нашите деца
ще замижават срещу охраненото
оранжево слънце
смятайки фигурата на пиедестала
за всепризнат мислител
композитор
или генерал.

В подножието на пиедестала – гаранция –
всяка сутрин ще се появяват
цветя.
Ще поставим паметник
който на никого няма да пречи.
Дори шофьорите
ще се любуват на величествения му силует.
В градинката
ще се уговарят срещи.
Ще поставим паметник
покрай който ще бързаме за работа
около който
ще се снимат чужденците.
Нощем ще го осветяваме отдолу с прожектори.

Ще поставим паметник на лъжата.

 

 

Йосиф Бродски „Настъпва пролет“

 

на Дмитри Бобишев

Прословутата игла в не по-малко достославната купа сено
в градския полумрак, полусветлина
в градската врява, плисък и стон
тънката песничка на смъртта.

Горната светлина, горната светлина на улиците
все изрисува за нас този град и тази вода
и кратко изсвирване край фасадите сбутани
излитащо нагоре, излитащо на свобода.

Момиченце-памет броди по града, дрънчат в ръката й монети
мъртви листа кръжат като изпаднали рубли
над рекламните табла тънки самолети излитат в небето
като градски птици над железни кораби.

Грамаден дъжд, дъжд на широките улици се лее над март
като в онези дни на завръщане, незабравими.
Сега ти вървиш сам, вървиш сам по асфалта
и срещу теб летят блестящи автомобили.

Ето, и животът минава, светлината мръкне над залива
прошумолява с рокля, трака с токчета, многоименен
и ти оставаш с този народ, с този град,  с века си
да, един срещу друг, оставайки детето, което си бил.

Момиченце-памет броди по града, настъпва вечер
лее се дъжд, да я изтискаш – толкова мокра е.
Момиченцето-памет стои пред витрините, гледа бельото на столетието
и безумно свирука този вечен мотив насред плисъка на живота.

 

 

Йосиф Бродски „Критерии“

 

„среща с малката смърт“
(Гарсия Лорка)

Малката смърт на кучето.
Малката смърт на птицата.

Нормалните размери
на човешката смърт.

 

 

Йосиф Бродски „Гладиатори“

 

Да се простим.
До нови срещи в гроба.
Наближава нашето време.
Е, и какво?

Ние не победихме.
Ще умрем на арената.
Толкова по-добре.
Няма да оплешивеем
от жени, от препиване.

… А небето над Колизея
е също толкова синьо
както над нашта родина
която напразно напуснах
заради истини
и също
заради богатствата на римляните.

Впрочем
не ни е жалко.
Нима е за съжаление?
Просто изглежда така
подредили са се планетите…

Наближава нашето време.
Хората вече насядаха.
Ние ще умрем на арената.

Хората искат зрелища.

 

 

Йосиф Бродски „Възпоминания“

 

Бяло небе
се върти над мене.
Сива земя
тропоти под краката.
Отляво дървета. Отдясно
поредното езеро
с брегове дървени
с брегове каменни.

Аз измъквам, изскубвам
крака от блатото
слънчице ме осветява
с мънички лъчи.
Полеви сезон
на петдесет и осма година.
Усещаш –
това е твоето начало.

Още е жив Доброволски
усмихва се, по града крачи.
В римите дактилически
все още не се ориентирам.
Към Бяло море
аз бавно път си проправям.

На север текат реките.
По реките – водата до пояс – се влачат момчетата.
Бяла нощ над нас
мъжди лекичко.
Аз търся. Аз правя от себе си
човек.
И ето намираме
измъкваме се на крайбрежието.

Възсин вятър
долита вече до нас.
Във вода земята прехожда
с кратък плисък.
Аз вдигам ръка
и глава вдигам
и при мен идва морето
с цвета си белезникав.

Кого ли помним
Кого ли сега забравяме
Какво ли струваме ние
Какво още не струваме –

ето стоим край морето
и облаци преминават
а нашите следи
водата покрива.

 

 

Йосиф Бродски „Определение на поезията“

 

на паметта на Фредерико Гарсия Лорка

Съществува нещо като легенда,
че преди разстрела той видял
как над главите на войниците се издига
слънцето. И тогава той произнесъл:
„Все пак изгрява слънцето…“
Може би това е било начало на стихотворение.

 

Да запомняш пейзажи
зад прозореца на женски стаи
зад прозореца на апартаментите на роднини
зад прозореца на кабинетите на сътрудници.
Да запомняш пейзажи
зад гробовете на единоверци.

Да запомняш
как бавно пада снега
когато ни призовават към любов.
Да запомняш небето
лежащо на мокрия асфалт
когато ни напомнят за любовта към ближния.
Да запомняш
как пълзящите по стъклото мътни потоци на дъжда
изопачават пропорциите на здания
когато ни обясняват какво трябва
да правим.

Да запомняш
как над безпрютната земя
разпростира последните прави ръце
кръст.

През лунна нощ
да запомняш дългата сянка
която хвърля дърво или човек.
През лунна нощ
да запомняш тежките вълни на реката
блестящи като гънките на износени
панталони.
А на разсъмване
да запомняш белия път
от който отбиват конвоирите
да запомняш
как изгрява слънцето
над чуждите им тилове.

 

 

Йосиф Бродски „Самота“

 

Когато губи равновесие
съзнанието ти от умора
когато някое стъпало
потъне под крака ти
като палуба
когато плюе на човечеството
нощната ти безутешност –

ти можеш
да мислиш за вечността
и в непорочността да се съмняваш
на идеи, хипотези, възприятия
творби на изкуството
и – между впрочем – на самото зачатие
от Мадоната на сина й Исус.

Но по-добре да се поклониш на даденото
с дълбоките му гробове
които после
поради давност
ще ти се сторят толкова драги.
Да. По-добре да се поклониш на даденото
с късите му пътища
които после –
колко странно –
ще ти се сторят
тъй широки
ще ти се сторят големи
прашни
осеяни с безпринципности
ще ти се сторят големи криле
ще ти се сторят големи птици.

Да. По-добре да се поклониш на даденото
с мизерните му мери
които после до крайност
ще ти служат за перила
(макар и не особено чисти)
удържащи в равновесие
на това нащърбено стълбище
твоите куцащи истини.

 

 

Йосиф Бродски „Камъни на земята“

 

Тези стихове са за това как лежат на земята камъни
обикновени камъни, половината от тях не виждат слънцето
обикновени камъни със сив цвят
обикновени камъни – без епитафии.

Камъни, които приемат нашите стъпки
бели под слънчевата светлина, а нощем камъните
са подобни на големите очи на риба
камъни, които смилат нашите стъпки
вечните воденични камъни на вечния хляб.

Камъни, които приемат нашите стъпки
като черната вода – сивите камъни
камъни, украсяващи врата на самоубийци
скъпоценни камъни, шлифовани от благоразумието.

Камъни, на които ще напишат „свобода“.
Камъни, с които някога ще павират улица.
Камъни, от които ще построят затвори
или камъни, които ще останат неподвижни
като камъни, не извикващи асоциации.

Така
лежат на земята камъните
обикновени камъни, приличащи на нечий тил
обикновени камъни – без епитафии.

 

 

Йосиф Бродски „На паметта на Федя Доброволски“

 

Ние продължаваме да живеем.
Ние четем или пишем стихове.
Ние разглеждаме красиви жени
усмихващи се на света от кориците
на илюстровани списания.
Ние обмисляме и одумваме своите приятели
на връщане през целия град
в полузамръзналия тресящ се трамвай –
ние предължаваме да живеем.

Понякога виждаме дървета
които
с черни оголени ръце
поддържат на небето безкрайната тежест
или се прекършват под безкрайната тежест на небето
напомнящо нощем земя.
Ние виждаме дървета,
които лежат на земята.
Ние продължаваме да живеем.
Ние, с които ти дълго разговаряше
за съвременната живопис
или с които пиеше на ъгъла
на Невски проспект
пиво –
рядко си спомняме за теб.
И когато си спомняме
почва да ни е жал за себе си
за нашите прегърбени рамене
за нашето работещо по отвратителен начин сърце
което неудобно се разшавва
в гръдната клетка
още след третия етаж.
И ни идва наум
че един прекрасен ден
с него – с това сърце –
ще се случи някаква нелепост
и тогава един от нас
ще се просне на осем хиляди километра
на запад от тебе
на мръсния асфалтиран тротоар
изпускайки книжките си
и последното, което ще види
ще са случайни разтревожени лица
случайна каменна стена на сграда
и парче небе, увиснало на жиците –
небе
опиращо се на същите тези дървета
които понякога забелязваме.

 

 

Йосиф Бродски „Ще бъдем незрими, за да може отново“

 

Ще бъдем незрими, за да може отново
да играем на нощ, а после да дирим
в синьото явяване на словото
благодатта несигурна.

Нима звукът е тъй осторожен?
Затова ли е по-скъп от имената?
Съществуваме по милостта Божия
въпреки словесата на гледачките.

И по-светъл от недосегната от ръжда стомана
е мимолетният овал на вълната.
Свободни сме да различаваме детайли,
изпълнени сме с тишината на реката.

Нищо, че не станахме по-зрели и строги
и на реброто на реката живеем –
покорни сме на милостта Божия
при все че дъждът косо се лее.