Аз бях по-скоро звук, отколкото –
срам ме е да кажа – лъч в царството,
дето тържествува простолюдието на мрака,
правех се на кос напролет
във въздуха. Нощувах в ушни
миди: милвах
вдлъбнатините както друг жених –
издатините; фалшивех пискливо,
взел твърде висок тон. Но навъзбог устремен,
звукът изхвърля баласта:
колкото и да се гледаш в огледалото,
то няма да те дари с ехо.
(to be continued)
Звукът отстъпва на светлината не
по скорост, но в самите вещи,
доловими дори когато окаменеят,
овехтеят, станат нищи.
И двете са пречупени, изкривени,
съкратени: първо –
до тъмнина, до тишина;
после превърнати в думи.
Можеш да си спомниш залеза през прозореца,
или пък – молба или отказа на някой.
И двете са щастливи единствено извън
тялото. Само далече от нас.
(to be continued)
Там имаше стаи. Размерът им
пораждаше каше в главата,
от което таванът, в чиято креда
се устремяваше взорът ви,
само печелеше. Огледалата
натрупваха там до падането на мрака
прах, утаяващ се като пепелта
на Херкулан върху
обитателите му. Купчини книги,
столове, по прозорците – слюдата
на скрежа. Каквото се случеше в тях,
се случваше там завинаги.
(to be continued)
VІ
Имаше там и редове от колони,
озовали се в онези снегове,
като взети в плен,
съблечени до голо.
По пладне, гордеейки се с остротата на ъгъла,
като отразен и върнат лъч,
игла на кула обезболяваше
съдържимото на облаците.
Дума, казана наслуки,
на глас – дори дума на лъжа –
възпламеняваше мозъка като залез
горните етажи
(to be continued)
Аз се родих в голяма страна,
в устието на река. През зимата
тя винаги замръзваше. За мен
няма връщане у дома.
Мисълта за пространството поражда „ах“,
опера, поглед през лорнет.
В цифрите има нещо, каквато в думите
дори да ги изкрещиш, няма.
Птица чурулика, иззад рубежа
върнала се в гнездото си.
Муха се блъска в стъклото, жужейки
като „осемдесет“. Или пък „сто“.
(to be continued)
І
Пладне в стаята. Покоят,
когато наяве като насън,
помръдвайки ръка,
нищо не можеш да измениш.
Светлината прониква, ослепява.
Слънцето, влязло в зенит,
полага лъч на паркета, себе си
така вдървява.
Прах, утаил се в порите на скула.
Калориферът не произнася добре р.
Тялото, застинало, е продължение на стола.
Прилича на кентавър.
(to be continued)
Мирише на чиста мъгла
Пикоч иглички и гъби
Вдишването издишването са думи
Крачките стихове
Кристалният шум
На декемврийска река е
Стихотворението ти
Вече знам
Че трябваше да бъда момиче
Поетите имат дъщери
Но и ти вече имаш
Най-красивата мулатка
Никакво слънце татко
За който вярва в теб
Ще има най-горе.
Времето на броенето на пилците от ястреба; на купите сено в мъглата,
на дребните, жегващи пръстите, дрънчейки в джоба;
на северните реки, чиято вълна, замръзнала в устието,
спомня си изворите, южното затънтено място
и за миг се сгрява. Времето на кратките денонощия,
на сваляния шлифер, на набъбналите обувки, на спазмите
в стомаха от жълтата варена бяла ряпа;
на силния вятър, плющящ в хоругвите
на листолюбивото войнство. Времето, когато работата може да почака,
дните са като две капки вода, като братя Ивановци,
и пръстите закачат кората с алчен, безсрамен трепет.
Колкото повече пръсти, толкова по-къса роклята.
Всички кучета са изядени. В дневника
не е останала чиста страница. Бисерът на думите
покрива снимката на съпругата, към бузата й
закарфичил мушицата на съмнителна дата.
По-нататък – снимката на сестрата. Той не щади сестрата:
иде реч за достигнатата широта!
И гангрената се изкачва по бедрото чернеейки
като чорап на девица от вариете.
Защото токът оставя следи – зима е.
В нещо от дърво замръзвайки в полето,
по минувачите разбираш, че си вкъщи.
Какво да кажеш привечер за бъдното, щом
възпоминанието в нощната тишина
за топлината на твоите – пропуск – когато заспиш,
тялото хвърля от душата
върху стената като сянка на стол
върху стената привечер свещ,
и под покривката с небе, свлечено към гората,
над кулата на силоза, лъснат от крилото на кос,
не ще избелиш въздуха с бодливия сняг.
vs. archives 