vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Категория: Иосиф Бродский

Йосиф Бродски „Аз прегърнах тези рамене и хвърлих поглед“

 

на М. Б.

Аз прегърнах тези рамене и хвърлих поглед
върху това, което се оказа зад гърба
и видях тогава, че изместеният стол
се сливаше със осветената стена.
Повече от обичайното крушката бе нажежена
което бе неизгодно за мебелите изтъркани
и затова диванът в ъгъла блестеше
с кафявата си кожа все едно е жълта.
Масата стоеше празна. Проблясваше паркетът.
Печката тъмнееше. В прашна рамка
застинал бе пейзаж. И само бюфета
одушевен ми се стори тогава.

Но малка пеперуда по стаята кръжеше
и тя измести моя поглед от недвижимостите.
И ако тук живял е нявга призрак
то той напуснал е домът. Напуснал го е.

 

 

Йосиф Бродски „Описание на утрото“

 

на А. Рутщейн

Как се клатят вагоните
надясно наляво
как
кинолентата на разсъмването
се развива забавено
как трамваите от предградията
изникват иззад дърветата
в хоризонталния пейзаж
на покрайнините и залива –

аз всичко това съм видял
и до ден-днешен
всичко това виждам
движат се както преди
спирките им – все същите
по-ниско от водата и от прашната
трева по-високо
как те преминават
по крайбрежието блатясало

в мъничък сън
в мъничка светлина
на природата
от близка перспектива
нарастват, изникват
витиевати магистрали
с камиони, камиони, камиони.

Плавай, трамвайче
ти, корабче, корабче ненадеждно
никога да не претърпиш
ти корабокрушение.
Твоите пътници –
обобщени на утрото фигури
в съвременна песничка
за обществените отношения.

Плавай. Поклащай
фенерчетата на угнетението
в безкрайната сутрин
на живота бързолетен
към озарената с патрициански
светилници
на метрополитена
реална усмивка
на човешкия автоматизъм.

Карай тях – малките
неправедните, справедливите.
От цветовете нека останат
единствено кафяво и небесносиньо.
От трамвая да скочиш
и да тичаш към залива
да тичаш към залива
в хоризонталния пейзаж
падайки, давейки се.

 

 

Йосиф Бродски „Посвещение на Глеб Горбовски“

 

Любовта да напускаш посред яркия ден, безвъзвратно
Да долавяш шума на тревата покрай алея, която отвежда обратно
На деня в тъмния облак, в тъмния вечер злият – през просъница
През затревените квадратни гнезда – лай на вечерните кучета.

Трудно е времето. Трябва да преживеем, да преварим тези години
С всяко ново страдание да забравяме стари съдбини
Да посрещаме като новост тези рани и болка поминутно
Встъпвайки безпокойно в мъгливо ново утро.

Колко стремителна е есента тази година, година на пътешествия.
Покрай възбяло небе, черно-червени смълчани процесии
Покрай голи дървета листа ежечасно прелитат
Те се удрят в стъклото, удрят се в камъка – мечтите на урбаниста.

Искам да изчакам това време, да преживея, да го преваря
През прозореца пак да погледна, отпускайки длан на коляното
И небето възбяло, листата, ивицата прозирна на залеза
Като дъщеря и баща, все някой си тръгва по-рано, аз зная.

Прелитат, летят, удрят се в земята, падат накриво
Прелитат, профучават покрай прозорците саможиви
Всичко, което се вижда сега – светлината помръкна, угасна
Този живот като дъщеря и баща, дъщеря и баща – но смъртта нежалана е.

Оживей на земята – не, не можеш, така да е
О, живей на земята, както искаш живей, даже падайки
Но ще дойде и време да се разделиш с болката и скръбта си
И ще дойдат години без мене – и ежедневна ще е любовта ти.

И завършвам в мажор, в пожара, в мажор на политане
Плъзнал се по стъклото като рокля от рамото, като знак за възвиване
Оставам както преди – но задълго ли – както преди, бездеен
Не с есенната тъга – а очаквайки зимата, с нестихваща песен.

 

 

Йосиф Бродски „Паметник на Пушкин“

… И Пушкин пада във възсиния бодлив сняг
Е. Багрицки

 

… И тишина.
И нито дума повече.
И ехо.
Още и умора.
… Стиховете си
довършвайки с кръвта
те глухо се спускаха на земята.
После гледаха бавно
и нежно.
Беше им диво, студено
и странно.
Над тях се скланяха безнадеждно
побелели доктори и секунданти.
Над тах звездите потръпвайки
пееха
над тях спираха
ветровете…

Пуст булевард.
И песента на виелицата.
Пуст булевард.
И паметник на поета.
Пуст белувард.
И песента на виелицата.
И главата
отпусната уморено.

… В такава нощ
да се въртиш в леглото
е по-приятно
отколкото да стоиш
на пиедесталите.

 

 

 

 

 

Йосиф Бродски „Градината“

 

Как само пуста си и няма!
На есента в полумъглата
как призрачно цари прозрачността ти
листата тегнат към земята
с притеглянето колосално на разпада.

О, как си няма!
Съдбата ти нима
в съдбата ми отгатва предизвикване
и екотът на изоставили те плодове
подобно екот на камбани не ти е близък.

Величествената градина!
Дари на думите ми
кръженето на стволовете, на тази истина кръженето
където бродя към огънатите клони
под падащи листа, под сумрака на въжделението.

О, как да доживеят
до бъдещата пролет
твоите стволове, душата ми печална
когато плодовете ти отнесени са
и само пустота е реална.

Така да бъде, заминавам!
Нека някой ден
да ме влекат грамадните вагони.
Долният ми път и твоят път висок –
сега тъждествено огромни са.

Градина моя, сбогом!
Докога?… Завинаги.
В себе си пази мълчанието на зората
величествената градина, обронваща години
върху горчивата идилия на писателя.

 

 

Йосиф Бродски „Глаголи“

 

Обкръжават ме мълчаливи глаголи
приличащи на чужди глави глаголи
гладни глаголи, голи глаголи
основни глаголи, глухи глаголи.

Глаголи без съществителни. Просто – глаголи.
Глаголи
които живеят в мазета
говорят – в мазета, раждат се – в мазета
под няколко етажа
всеобщ оптимизъм.

Всяка сутрин те отиват на работа
бъркат разтвор, мъкнат камъни
но издигайки град, издигат не град
а на собствената самота въздигат паметник.

И си отиват, както човек си отива в чуждата памет
отмерено стъпвайки от дума на дума.
И с всичките си три времена
един ден глаголите възхождат на Голгота.

И небето над тях –
като птица над селско гробище
и, сякаш стои
пред затворена врата,
някой чука, забивайки гвоздеи
в миналото
в сегашното
в бъдещето време.

Няма да дойде никой, никой няма да свали от кръста.
Ударите на чука
вечен ритъм ще станат.

На земята хиперболът лежи под тях
както над нас плува небето на метафорите!

 

 

Йосиф Бродски „Книгата“

 

„Пратете ми книга с щастлив край…“
Назъм Хикмет

Странникът най-сетне намира подслон за нощта.
Блондинът – положителният герой – се разправя с подлеца.
Селянинът съзерцава дърветата
и затваря кошарата
на последната страница на книгата
с щастлив край.
Упоменатите по-горе съзвездия капят в тишината,
в затворените прозорци, върху притварящи се ресници.

… В първа глава дърветата
мълчаливо се притискат в прозореца
и в задрямали болници болните крещят като птици.
Понякога романите завършват денем.
Ученият отваря прозореца, открил закономерността.
Онзи странник се скрива зад хълма
останалите герои се срещат по време на обедна почивка.
Икономиката се стабилизира
социологът отхвърля съмненията.
Пред елегантните барове
блестят скромни автомобили.
Войните са приключени. Подраства поколението.
Всяка жена може да разчита на мъж.
Все същите блондини разяснява разликата
между доброто и злото.
Всички дървета – по пладне – покриват със сянка селянина.
Всички самолети благополучно
по летищата се завръщат.
Всички капитани
отчетливо съзират сушата.
Малоумните поумняват. Лъжците престават да лъжат.
Подлецът естествено остава с пръст в уста.
… Ако в първа глава някой продължава да вика
то в трийстата, разбира се, това вече не се чува.
Сексуална обладаност и социален оптимизъм
виланели, сонети, канцони – все чудесни епиграфи
полудетективски сюжет, наричан живот.
… Пратете ми тази книга с щастлив край!

22 август 1960, Ленинград

 

 

Йосиф Бродски „Потропване“

 

Свива есента в листата гнездата си.
Тук в листата
е есен, пулсиране на топлината
на клончетата плясък, тръпки прекосяват въздуха
прекосяват дните
завитите с листа тела
на птиците горещината пазят.
Тук е дъжд. Зазоряването не разваля
чуждата смърт, нейните думи, издължения й лик
на великите реки пясъкът, казваш ти, да, есен е. Нощта
идва
завъртайки ги косо
към дърветата на есента, техните гнезда, мокрото им лоно
тревата. Тук е дъжд, тук е нощ. Зората
идва от небетонираната пръст на аеродрумите
на отминалите годините в Якутия. На онези години
обърнат е ликът
два пъти тръпки до смърт
на твоите другари, на твоите другари, от гнездата
без много шум изпаднали, техните тръпки. Ето и тук на разсъмване
вали дъжд, до ствол ще се допреш
тук гнетът превива.
Ох, гнезда, гнезда, гнезда. Потропване на мъртвите
по топлата трева, тук вече те няма.
Няма ги тях.
В изсъхналия свил се лист, върху мъха изтлял
сега останала е ето единствено следа в тайгата.

О, гнезда, гнезда черни на умрелите!
Гнезда без птици. На гнездото за последен път
тъй страшен е цветът, вие намалявате от ден на ден.
Ето, погледни напред, все по-малко ставате.
Есенната светлина тези гнезда си свива.
За последен път ще стъпиш на треперещия мост.
Огледай се, наоколо са стволове
върви преди да стане късно
ще чуеш от гнездата вик, ще чуеш от гнездата вик.

 

 

Йосиф Бродски „Риби през зимата“

 

Рибите през зимата живеят.
Рибите предъвкват кислород.
Рибите през зимата плуват
закачат с очи леда.
Нататък. Където е по-дълбоко.
Където е морето.
Риби.
Риби.
Риби.
Рибите плуват през зимата.
Рибите искат да изплуват.
Рибите плуват без светлина.
Под слънцето зимно и колебливо.
Рибите бягат от смъртта
по вечния път рибен.
Рибите не леят сълзи:
глави опрели в ледените блокове
в студената вода
мръзнат студените очи
на рибата.
Рибите винаги са мълчаливи
тъй като те са безмълвни.
Стиховете за риби
като рибите
застават напреки в гърлото.

 

 

Йосиф Бродски „Песничка за Федя Доброволски“

 

Жълт манджурски вятър
глас високо надигащ
за евреи и руснаци
закопани под една могила.

На двуетажните къщи
покривите възбледи.
Земята все същата.
Само по-близо – небето.

Светлина само минимум
само несигурни птици
сякаш облачето на смъртта
над земята на експедиции.

И на Изток гледа –
черно-бяло цвете –
затуляйки се от вятъра
двайстото столетие.