vs. archives

Сто и десет хиляди тюлени тъгуват
Чиито очеса са людовити
Тези божества на морето и леностите
Бяха убити в морето на плача на косите
Докато земята се завърташе
На 24 часа
За да се затворят очесата им.
А морето наоколо е ледовито.
Ето от небето слезе людина
Може би тюленевият Буда?
Може би са слезли Мохамедите?
Не, окървавен е леденият блок.
Ще плачат тюлените и аз.
Беда.
В кръвта на размръзналото място в леда
На човечеството на небето
Земни са белезите.

Аз съм виждал кикота на огледалата
Аз чувам крясъка на земното кълбо.
Веселете се, все още нашият град
Не е наложил шапката на пясъците
И върху него не шумят
С клони високите
Замислени борове.
Когато ще бъдете земя
И класове се полюшнат над вас
Други ще се веселят.
Краката ви още работят!
Ръцете ви още косят!
Побързайте!
Вие още не плавате
В пясъчната могила
Над града
Като безкрайни зрънца на бяло море.

Може би израснах като чугунен истукан
В степите под гледеца на небето.
Те са пълни със зверове.
Може би съм надпис
Бледен и слаб
Върху чашата на други измерения.

О, ако Азия сушеше с косите
Лицето ми със златен и сух пешкир
Когато в студен се къпя ручей.
Сега аз съм скромен пастир
Плитка плета от Рейн, Ганг и Хуанхъ
И кравешко рогче лежи наоколо някъде.
Рог отрязан с трион и звънка цепната тояга.

Аз затварям клепачи и виждам пагодите благоуханни:
Тук е живял мамутът, любимец на богдихана.
И от края на стрехата леят на пода своя звън звънчетата
И на пъстроцветните светилници горят красиво венчетата.
Аз виждам на керченска могила подземната зора
И дъгата висяща и сивосинкавия дим
И на червените камъни полета, и воя, и гърма.
И червения дъжд, ужасен за дивака.
Но какво е това? Към облаците посивели
Лети кумирът с изпънато напред чело.

1911

Страннико, ти виждал ли си
Как кон понякога
Измъчен до смърт, диво завъртайки око
Върху тихата повърхнина на сини води
Обронва пяна.
Ти знаеш ли, че конете
В страдания и мъки
Плачат с пяна? Те нямат сълзи.
Страннико, погледни ето онзи облак
Чернеещ с разкъсани краища
Единствен в лазура на небесата.
Знай – това земята е обронила
Върху лазурните води на небесата
В миг на страдание – миг на падане под ярема на съдбата
Обронила е тази пяна.
В миг, когато проклятието от кротки уста
Дръзко да се откъсне е готово.
Така говореше беловласият арабин
На камъка – връстник на света – седейки
И с тоягата тревожейки на ручея многоструйния бяг.

Нощ, пълна със съзвездия
На каква съдба, на какви известия
Ти широко сияш, книга
На свобода или на иго
Какъв да прочета ще трябва жребий
По полунощ на ширналото се небе.

Очите на Ока
Блестят в далечината.

(1911-1912)

„Е-е! Ъ-ъ!“ – цял плувнал в пот
Подвиква на вола сиворог
И гмурка се ралото като видра в мочурливата бърлога.
Пролетният кисел дъвчеха и ядяха зъбите на дървеното рало
Бикът се гордееше с мощната гънка на шията
И с могъщия хълм на шията могъща
За да пленява с него кравите
И рогата заел от младия месец
Когато той блести над тъмен вечерен хълм.
Другият почиваше
Черно-син, с хълм на шията, с гърбица
Лежеше той, крадец на черно-синята сянка на дървото
С нея сливайки се.
Жабите усърдно се молеха, надувайки големи мехури
Както тръбач надува рог
Надули мембраните на ушите, раздувайки бели кълба.
Тлъст свещеник седеше отпред
Очите златни опулени
И книгата на времето четеше.
Костенурките протягаха шии сякаш учудени
Все едно изумени от нещо в света, протегнали се към тайната.
На пролетните миризми и ветрове картечницата –
Събуди се, мислителю, има все пак нещо –
В намръщени лобове и ноздри
Запленявайки ноздрите с куршумите на красотата на обонянието
Трещи чевръсто „ту-ту-ту“.
Цветята водеха боеве, въздушни боеве с прашец
Сражаваха се със залпове на оръдейни аромати
Биеха се с битвите на миризмите:
Който е по-медовит ще стане победител.
И даваха уроци по друга война
И на миризмите пролетната картечница
И вечерът като първосвещенник на зората
С битките на миризмите се биеха цветята
Прелитаха дъхави куршуми
И стройното и могъщо пеене на жабите
В чест на ясното време.
Хора, учете се на новата война
Където изстрелите са от сладък въздух
Окопите от брачни цветя
Стрелбата, бойните заповеди – от небето меденосладко.
И се надигаха като молитвеници
Като богослужебни книги мехурите
На гръмко квакащите жаби
Набожни както винаги вечер при тихо време.

Пролет 1921

Морски бряг.
Небе. Звезди. Аз съм спокоен. Аз лежа.
А възглавница не ми е камък, не са пера –
Пробит ботуш на моряк.
Обут с тях, Самородов през червените дни
В морето вдигна въстание
И корабите на белите отведе в Красноводск
В червените води.
Притъмнява. Тъмно.
„Другарю, ела, помагай!“ –
Иранецът зове, черен, чугунен
Вдигайки от земята сухите вършини.
Пристегнах му ремъка
И помогнах да ги нарами.
„Саул!“ („Благодаря“ на руски.)
Изчезна в тъмнината.
А аз шепнех в тъмнината
Името на месията Мехди.
Мехди?
Бръмбар, летящ направо от черното
Шумно море
Държейки посока към мен
Направи два кръга над главата
И прибрал крила кацна на косата.
Тихо помълча и после
Изведнъж заскърца
Разбрано каза познатата дума
На език, познат и на двамата.
Той твърдо и ласкаво си каза думата.
Достатъчно! Разбрахме се!
Тъмният договор на нощта
Подписан на бръмбара със скърцането.
Разперил крила като платна
Бръмбарът отлетя.
Морето изтри скърцането и целувката на пясъка.
Това наистина е било!
Това е вярно до последния знак!

1921