vs. archives

Както стадо овце мирно дреме
Така мирно дремят в кутийката
Боговете предишни на огъня – кибритените клечки, с божествения горди огън.
Суха капка на жълта главичка върху съчка
Та това е на праотците ужасът –
Дивият бог на пламъка, очите му скръбни
В буря от червени коси.
Падна мълния върху къщата на отците със сламения покрив
Дъбът се разцепи и дими
Жени и деца, старци, чернокоси моми
Косите им се развяваха –
Всички бягат в горите, крещейки, обръщайки се назад, вдигайки ръка към небето
Направо в острите зъби на горските зверове, ухапванията на съскащи гадове
Като обяд за всякака летяща гадост.
Диво пламти пещерата:
Злато тук, зеленина и синева горят с езици.
Пурпурен, със зла зеленина
На побеснели очи с червени ресници
Богът на пламъка, нашляпан от женска вейка
Размахва сопа чепата, изкарва си гнева на селото.
Съседите се нахвърлиха да грабят селото от пещерите си.
Копия и нож, крясъци на войната!
Вик „С нас е бог!“
И всеки краде от бога
Сопа и дълги червени коси.
„Бог не е с нас!“ – плачат в гората
На пламтящото село обитателите.
Като вълк диво виел прадядото
Гледайки как на пепел
Колибата става.
Само въглени горят и съскат.
Нищо повече няма, купчинка пепел.
Гледат с очи на вълци
От тъмнината. Плачи, жена!
Няма я вече колибата мила
С кожите, въдиците, копията
И месото на елените, прекрасно на вкус.
В горите побягна той пъргаво, спасявайки се.

А синовете „Ние сме с нас си!“
Запяха войнствени
И направиха кибритени клечки
Глуповати сякаш
И като че божествени
Покорили така мълнията
Затворили я натясно.
„Ние сме с нас си!“ – запяха сурово те
Все едно пред смъртта.
Да знаете, да ви е известно: „Ние сме с нас си!“
Направиха кибритени клечки –
На боговете питомно стадо
Надвили на огъня божеството.
Тази победа е велика и страшна.
В огнището, в работата
Сведоха мълнията от небето.
Небе буреносно, пълно с облаци –
Първата кутийка кибритени клечки
За света тъй страшни.
Овцете на огъня в руно златно
Мирно лежат в кутийката.
А като пещерен лъв по-рано
Разкъсвали и гризяли хората
Тресейки грива златна.
А аз, алчен за победи
Ще правя сурово
На съдбата кибритени клечки
Безопасните клечки на съдбата!
Съдбата ще запалвам
Топнал в съдбата разума.
„Ние сме с нас си!“ – Кибритени клечки на съдбата.
Клечки от участ, клечки на съдбата.
Кой на мен е другар?
Ще запалвам съдбата
Колкото ми дотрябва
За живота и смъртта.
Първата кутийка
Кибритени клечки на съдбата –
Ето я на! Ето я!

На пролетен Коран
Весел богослов
Тополата ми рано-рано
Чакаше утринни посланици.
На слънцето риболов
В надсветовия син вир
Хвърлила мрежи
Тя ловко лови рева на воловете
И облака сънльо
И на лятната буря мириса свеж.
О, тополо рибар
Със зелена снага
Зелени серкмета
Ти мяташ във висинето.
И ето пролетният бог
(Удивената есетра)
Лежи във всяка лодка
До листа мокър.
Отворила молба: „Небе ми дай“
Зелените уста.
С мрежите за лов на бога
Великата Топола
С удар на рог
Ще плисне в полето
Вълна от синя водка.

Пролет 1919

Тук Божията Майка стъпвайки по класовете
Крачеше по нощните нивя
Тук с неотстъпчива бавна мисъл раснех аз

И ставах друг.
Тук нямаше „да“
Но няма да има и „но“
Билото – забравихме, идното – не знаем.

Тук Божията Майка переше ленено платно
И гълъб каца на темето да пие чай.

Мен ме обкръжаваха степта, цветята, ревящите камили
Кръглообразните шатри
Моретата овце, чиито лица са еднообразно-изпити
С огъня на крилете пъстреещите простора папуняци
В пустинята на небето гордата покъщнина.
Така течаха дните, след тях годините
Баща на бурята на далечни колчани
Спечелих благодарността на калмиките…

Зората слепотства немливо
Моретата яротстват срамежливо
Дете ломотства стенейки стон
И аз яротствам буйливо
Ние вси сме твоя! ние вси сме твоя!
И само ти един си наш един си наш.

Паякът на мостовете оплете книгата
Страниците на стъкломрежите
Стъклените канари
Железомрежи навсякъде
Виси железосеркме
Като мрежи в устието на Волга
И лови въздух
И на небесата прибоя.
О, град – повест.
О, тояга на височината!
Където по-рано минаваше растението
Там градът по същата пътека минаваше
По стъпалата изтрити на времето
Минава градът по същата пътека.
От мрежата на къщите – стъклено платно
Още намусено, още неловко.
И градът се носеше като флотилия кораби
Където надвисваха облаците
Окачен на бавните очи на въжетата.

О, единица!
На звездите чуй говорът.
И извикай моя завет.
Ето моят лов, положил лапа.
Той е прекрасен – моят дивеч!
Всички ще се спуснат да ти отнемат плячката.
И също ще кажат – моя завет.
А ти без меч Атила
Победил всички
Направил ги данници на звездите
И завоювал ги за небето
Великият с лостовете аз.

Това е годината, когато при нас в човечеството
Идат пчелните богове
И с едра сълза блестят очите
На иконите в иконостаса на пчелите
На пчелата работничка
И едри блесят с крилата
С други богове.
Сурови, жестоки подобни на буря
А аз не вдявам дори първата буква „аз“.

Внимателно чета пролетните мисли на бога в шарката на пъстрите крака на жабата
После на Омир треперенето като талига на великата война, все едно чаша задрънчава от минаваща каруца.
Черепът ми е неандерталски с вдлъбнато чело.
И казвам: всичко това е било! всичко това е по-малко от мене!

Ваше дело е, богове,
Да ни направите смъртни.
А заради това ние ще метнем по вас
Отровената стреличка на тъгата.
Тук е лъкът.