vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Категория: Актове

Защо по-слабата книга?

 

Аз, поетът Владимир Сабоурин, публично твърдя, че поетическата книга Когато заспят (2015) на Надежда Радулова е по-добра от Там, където не сме (2016) на Г. Господинов.

Защо наградата на лит. клуб „Перото“ бе дадена на очевидно по-слабата книга?

Ще намеря начин да повтарям въпроса си, докато получа отговор.

Вече няколко пъти съм правил това.

 

 

 

 

 

Прессъобщение на Група „Нова социална поезия“

 

ТУК
ПОДУЕНЕ

След като успешно, въпреки ожесточената съпротива на Жената днес, взехме цялата власт на 09.09.2016 г.

уведомяваме широките (сексуално и финансово незаинтересовани) народни маси

че следващата фаза на преврата, слагащ край на мирния преход в литературата, ще се състои на 10 ноември

очаквайте

ЧЕТЕНЕ НА ГРУПАТА „НОВА СОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ“

на 10 ноември 2016

 

 

 

 

 

Най-малкият общ знаменател Прасков-Сабоурин

 

поети без поезия

(подлежи на уточняване как ще премахнем поезията)

 

 

 

 

 

Отворено писмо до редакцията на „Жената днес“

 

ТУК
ПОДУЕНЕ

 

Уважаема Редакция,

тази сутрин с дълбока покруса и справедливо негодувание установявам, че не съм номиниран във Вашия Конкурс „Промирен преход“.

Смятам, че решението да не ме номинирате в категорията „Подпалвачи на тютюневи складове“ е тенденциозно и крайно несправедливо.

Пред лицето на това въпиющо подминаване на творчеството ми от Ваша страна съм длъжен да доведа до знанието на широката културна общественост високохудожествения дистих, неоценен от Вас, с който кандидатствах за Конкурса „Промирен преход“ в категорията „Подпалвачи на тютюневи складове“.

В този дистих говори лирическата героиня и споделя на лирическия герой следното:

Открих ти цялата си душа
Остава да ме чукаш в гъза.

Убеден съм, че след обнародването на това Отворено писмо Вие ще преразгледате решението си да не ме номинирате.

С уважение и очакване Ваш

Владимир Сабоурин

 

 

 

 

 

Съединението Е националният празник на България

 

Съединението Е националният празник на България

това че НЕ е – и че национален празник е епизод от руско-турската война – е наша вина

горко ни

 

 

 

 

 

Credo

 

Once experienced these cannot be brought to silence. We live in restorations but no oblivion can erase the memory of the unique moments of freedom. We’ve lived the injustice of anciens régimes and will not accept its modern forms. Freedom is our remembrance that we have been slaves.

 

 

 

 

 

Димитър Петров „Аз съм мораториум върху плащанията по външния дълг“

 

Аз съм мораториум върху плащанията по външния дълг. (1990)
Аз мятах камъни в Смолян по автоколоната на СДС. (1990)
Аз извърших две политически убийства (в Перник и в Добрич) по време на предизборната кампания за Велико народно събрание. (1990)
Аз накарах стотици хиляди българи (включително две баскетболни националки, участващи в Игрите на добра вопя) да поискат политическо убежище на Запад. (1990)
Аз съм режим на тока „2 часа има – 2 часа няма“ (и не можеш да си догледаш поредния епизод от „Костенурките нинджа“). (1990)
Аз съм купонна система за олио и захар. (1990)
Аз съм празни магазини с блеснали рафтове. (1990)
Аз съм опашки за хляб и мляко още от 4ч. сутринта. (1990)
Аз докарах страната дотам, че светът да ни праща хуманитарна помощ в мирно време и без да сме пострадали от природно бедствие. (1990, 1996-97).
Аз лъжех наляво и надясно, че премиерът Филип Димитров бил луд и се събличал по коридорите на Министерски съвет. (1992)
Аз дадох реалната власт в държавата на ВИС, СИК и прочие „силови застрахователи“. (1993-96)
Аз позволих на „богоизбрани“ частни фирми да стоят на входа и изхода на държавни предприятия, за да приватизират печалбите и да национализират загубите. (1993-96)
Аз предизвиках най-големия срив на България в класацията на ООН за Индекс на човешко развитие – от 48-о до 65-о място за една година. (1994)
Аз принуждавах собствениците на земеделска земя да я предлагат първо на държавата, за да правим новите ТКЗС-та, наречени „орсовки“. (1995)
Аз допуснах български граждани да бъдат заразени с ХИВ в държавна болница. (1995)
Аз не можах да разбера кой стреля по военен камион с 14 наборни войници. (1995)
Аз стопявах валутния резерв на БНБ, за да поддържам изкуствено нисък курса на долара към лева, без изобщо да направя каквото и да било за повишаване на конкурентоспособността на българската икономика. (1994-96)
Аз съм икономическия гений Румен Гечев и докарах икономиката до клинична смърт. (1995-96)
Аз съм серия от банкови фалити. (1996)
Аз не можах да пресметна зърнения баланс на страната и оставих хората без хляб. (1996)
Аз казах на перфектен руски език, че е възможно да присъединя България към ОНД. (1996)
Аз съм 310% годишна инфлация. (1996)
Аз съм 10 долара месечна заплата. (началото на 1997).
Аз съм 3000 лева за 1 долар. (началото на 1997)
Аз изкарах над 10% от населението на България да протестира и да стачкува срещу мен. (1997)
Аз заповядах на „Вътрешни войски“ да бият мирни граждани, счупих очилата на Филип Димитров, пукнах главата на Мартин Заимов, гоних репортерката от „Дарик“ Ирина Алексиева по „Шишман“ и налагах с палка бягащи хора по стълбите на съседните кооперации. (1997)
Аз клеветях студентите, че протестират, защото им се слага дрога в чая и получават по 50 германски марки на ден. (1997)
Аз плашех хората, че ако България даде въздушен коридор на НАТО, ще бъдем въвлечени във война. (1999)
Аз съм президент, който вече не го канят на Запад. (Георги Първанов през втория му мандат)
Аз съм домът за деца в с. Могилино. (2007)
Аз съм политически чадър над „братя Галеви“. (2008)
Аз съм спрените еврофондове. (2008)
Аз съм „Батко и братко“. (2008)
Аз смазах студентския протест от 14 януари и издевателствах върху съвсем невинни хора в Борисовата градина, които нямаха нищо общо с протеста пред Парламента. (2009)
Аз оставих Методи Маринов да умре в районното. (2009)
Аз не можах да заловя „Наглите“, а тези след мен ги хванаха за доста по-кратко време. (до средата на 2009)
Аз проглуших света с „Голям шлем“ в енергетиката, а осигурих… (2005-09)
Аз изстрелях кьорфишека от Костинброд. (2013)
Аз допуснах хора с ефективни присъди да станат министри и областни управители. (2013-14)
Аз съм „или подкрепяме Делян Пеевски, или правителството пада“. (2013)
Аз изчислявах броя на протестиращите срещу мен на принципа „ако сме на кеф броим всеки трети, иначе броим 1 на всеки 8-10-15 или както дойде“, но когато имаше митинг в моя подкрепа, 15-17 хиляди ми изглеждаха като 50-70 хиляди. (2013)
Аз съм фалита на КТБ. (2014)
Аз извърших държавна измяна покрай „Южен поток“. (не стана ясно точно кога, разкритията излязоха 2014-а).

‪#‎АзСъмБСП‬

 

 

 

 

 

Кратко CV

 

Винаги съм се смятал за самотен боец. После прочетох при Че Гевара, че събърбън герилата не трябва да надвишава 8 души. Но тук няма и толкова. Юнгер ме върна към себе си – партизанският отряд трябва да се състои само от един човек, самият ти.

 

 

 

Нови тези към мирния преход

 

Смятам, че сме навлезли със страшна сила в принципно нов етап на мирния преход, различен от присвояването на ресурс през 90-те.

Новото според мен е, че сега вече с откраднатия през 90-те ресурс трябва да се купят „младите“, по-точно казано бъдещето на бг литературата.

Това е много важно, хора! С всички налични сили на партизанската война трябва да се противопоставим на стартиралата кампания по корумпирането на сега навлизащите в литературата автори.

Да ги убедим, че това е мишеловка, че ще ги съсипе като автори, че ще ги лиши от безсмъртие.

Войната е започнала и никой да не се прави, че не вижда това.

Мирният преход като цяло е перманентна гражданска война на крадците срещу обраните, но сега вече наистина става дума за необратимото открадване на бъдещето на бг литературата.

Трябва да се борим за всяка душа на млад автор, да им се молим, да ги сритваме в задниците, да им показваме, че извън мишеловката животът е по-жив, че сиренцето не си заслужава да продадеш вечността на душата си и текстовете си.

Като за начало: Не продавайте литературното си първородство за кастронче леща!

И: Не забравяйте, че който има, се посира от страх да не го изгуби.

Знае, че го е откраднал, това увеличава страха му.

Вие от какво се страхувате??

 

 

 

 

Георги Гочев „Людмила Живкова – генерален секретар на ООН“

 

Може би в идните дни ще прочетем в жълтата преса следното заглавие: „Паметникът на Тодор Живков в Правец се просълзи.“ И по-долу: „Местни хора видели сълзи върху лицето на Тато, заплакал от умиление, че България ще подкрепи Ирина Бокова за генерален секретар на ООН, припомнил си за Людмила.“ Край на иронията. Не знам дали Ирина Бокова е добър кандидат за ръководител на ООН (сигурно могат да се посочат достатъчно аргументи „за“), но нейната номинация изобщо не ме изпълва с национална гордост, а тъкмо напротив – с горчивото чувство, че историческото изчеткване на комунистическия елит от следите за кървавия му произход вече приключи.

Това „изчеткване“ не започва на 10 ноември 1989 г.. То започва много по-рано, някъде

в края на 60-те, когато комунистическите лидери масово започват да изпращат децата си на обучение в „прогнилия Запад“

Целта на този процес изобщо не е разпространението на комунизма, а опит да се осигури по-охолен живот в условията на съветската изолация, както и спасителен изход, в случай че режимът в Москва рухне.

Понеже прекият контакт със западни политици е не само невъзможен, но и опасен, връзките се изграждат в институции от типа на ЮНЕСКО и ООН. Детски асамблеи, международни писателски срещи, фестивали на изкуствата, всички те подкрепени под една или друга форма от двете организации – културата и най-вече приказките за световен мир се оказват идеалната фасада за очищението на комунистическия елит.

Това, че в София Людмила Живкова говори за световен мир, обаче не пречи на нейния баща да продава в същия момент оръжие на военни и терористични групи по света (Ангола, Ирак, Алжир и пр.). Не пречи и част от тези т.нар. подкрепи за братски страни да са заплатени от бюджета на страната. Но все едно кой точно е плащал за миротворческата фасада на режима и за онова, което се скрива под нея, по-важното е друго – България не става по-важен фактор на световната политическа сцена нито чрез световните певци и писатели, на които щедро плаща, за да посетят София, нито чрез режимите, на които изпраща оръжие. След рухването на комунизма всичко това – и световните културни конгреси, и огромните оръжейни дългове – потъва в небитието.

Единствената полза е за децата на режима

Затова и аргументът, че ако Ирина Бокова стане генерален секретар на ООН, България печели международен престиж, е откровено наивен. И не защото мястото, което г-жа Бокова евентуално ще заеме, не е престижно (въпреки всички упреци срещу ООН), а защото нейното номиниране, изглежда, обслужва същата фасада, която през 70-те и началото на 80-те обслужва миротворството на Людмила Живкова. С тази разлика, че сега зад фасадата не е елитът на БКП, а господарите в Кремъл. Казано направо – Ирина Бокова не е кандидатът на България и някаква българска стратегия за мир, а на Русия, трескаво търсеща легитимация и лостове за новата си геополитика и подплашения си елит. Издигането на г-жа Бокова няма нищо общо с нашата уж важна роля в световната дипломация, а на жалки зависимости, поставящи ни за пореден път на колене пред Русия. Това, което

според правителството трябва да ни изпълва с гордост, трябва да ни носи срам или поне неудобство

Не съм специалист по световна дипломация, но ми се струва, че изборът на г-жа Бокова няма да мине гладко. Първо, ООН е създадена непосредствено след Втората световна война най-вече с идеята да бъде официален форум за преодоляването на бъдещи конфликти между САЩ и СССР, поради което и никога не е била управлявана от хора, пряко излъчени или съвсем явно зависими от някоя от тези сили. И второ, на фона на упреците, че не работи ефективно и има сериозни проблеми с корупцията, ООН едва ли ще си позволи допълнително да урони престижа си с един скандал за произхода на Бокова, какъвто вече се е случвал при избора на австриеца Курт Валдхайм през 1972 г., обвинен във връзки с нацистите.

Та се питам кое в крайна сметка натежа при избора на Ирина Бокова?

И си отговарям, че той не е бил определен толкова от натиска на Русия и разни сметки (импровизирам: Кристалина Георгиева да е кандидат на ГЕРБ за президент), колкото от натиска на националния ни комплекс за безпаметство. Всички добре знаем кое позволи на децата на престъпници като Георги Боков да получат западно лустро и кариера в големи световни организации и всички масово се правим, че не го знаем. И като се правим, че не го знаем, избрахме да гледаме на онзи режим през очите на бившите му телохранители.

А в тези очи, прости и страхливи, г-жа Бокова може би е наистина огромен авторитет, бижу на световната култура и дипломация, обект на почит и обожание, какъвто несъмнено е била и самата Людмила Живкова.

 

 

 

%d блогъра харесват това: