Дежавю на задна прашка

by Владимир Сабоурин

Когато преди точно 20 години Мадридския лисугер се облизваше с испански акцент на Боянските ливади и обещаваше на априлски кокошчици 800 дни незабавно и несимволично угояване, майка ми идеалистично налапа царската въдица.

Казах си, ок, пенсионерска му работа, от тръна на антикомунизма на тормозена попска щерка – на глога на ъпгрейтната московска юпи разработка.

Лондонските момчета осребриха тлъсто наивността на поколението на родителите ни. Хотелите на Велчев в Равда/Несебър са добро назидание, мислех си. Глупостта никога не бива да остане ненаказана. Няма по-тъжно нещо от стария глупак.

Сега глупаците са между 18 и 39, ако трябва да вярваме на любознателните социологически агенции. Нерядко са деца на умен и красив твърд електорат на правилната десница. Бачкат здраво в Немско и мъгливия Албион, докато следват. Заслужено олабват със стопроцентово родно.

Както Симо ІІ, така и Слави І са господарите на мълчанието със или без ковид. Това върши чудесна работа, когато на политиката се гледа като на любовна връзка. Говоренето по-скоро разомагьосва здравото онождане. Когато вече си опънат на задна прашка или гърлото ти е затапено от постъпателно-възвратно движение, малко се срамуваш, но това също стимулира мълчанието.

Питам се на кого ще да му е било по-приятно преди да почне да се срамува: на майка ми или на лолитките и лолитковци на Лучиндолския ловец на плъхове, на които предстои да се разочароват от Дългия.

Трябва да си представяме младите щастливи.