Самиздат завинаги

by Владимир Сабоурин

Това са некои съображения и размисли след като вчера взех новата си книга от печатницата.

Преди 1989-а явлението самиздат имаше ясен и еднозначен смисъл: тоталният идеологически и технологичен контрол на държавата върху публикуването и неговата материална инфраструктура (от пишещата машина, водеща се на отчет в милицията, през разрешенията за ксерокопиране до печатниците) означаваше, че самиздатът бе единствената форма на някаква публична – или поне не напълно приватна – свобода в живота на писменото слово. Говоря принципно, доколкото нямам лични наблюдения върху самиздата по времето на стария режим. Издадох първата си книга през 1993-а, т.е. моят опит е вече чисто посткомунистически.

Какво означава посткомунистическият самиздат? В моя случай означаваше, че родителите ми финансираха дебютната ми книга и после я разнасях по сергиите от епохата героичната улична търговия преди появата на книжарниците и интернет.

В проточилия се период между първата ми поетическа книга от началото на 90-те и прословутата втора, излязла през 2015-а, бях категоричен, че не бива да издавам втора книга самиздатски. През тази пауза, продължила двайсет и две години, твърдо и неуклонно се придържах към илюзията, че някакво имагинерно издателство би трябвало рано или късно – или много късно, или най-накрая – да прояви интерес към публикуването на моя книга. Естествената и закономерна серия от откази обаче както от страна на издателства, така и от страна на журита, осигуряващи достъп до държавно финансиране, най-сетне рационално ме убеди, че трябва да се върна в реалността на самиздата. Втората ми книга бе финансирана от приятел. След нея се сприятелих с неизбежността сам да плащам – или да плащам и да издавам – книгите си.

И тъй, в личния ми опит на автор ефектите на властта на Партията в сферата на книгоиздаването напълно съвпаднаха с демократичните пазарни ефекти на властта на капитала. Неумението да се харесам на еднопартийната система на капитала определено си е мой личен проблем, но резултатът на този индивидуален хендикеп е практически същият, какъвто би бил при несправянето да се харесаш на Партията: самиздат завинаги.

Несправянето с правилната употреба на свободата да се харесаш на капиталовата еднопартийност, водещо до самиздата като опция без алтернатива, дава пълното право на еднопартийната система на капитала да те дисквалифицира като графоман. Който е бил свободен да се хареса, но не го е сторил, трябва да е готов за тази дисквалификация. В рамките на реално съществуващата еднопартийна система на капитала самиздатът продължава да е единствената форма на някаква публична – или поне не напълно приватна – свобода на този графоман.

Трябва да си представяме този графоман щастлив.