Правилна притурка на правилен вестник на правилен олигарх

by Владимир Сабоурин

Налага се да почна доста отдалече, историята е далечна и добре забравена. През далечната 93-а Иван Методиев занесе мои стихове в най-старото литературно издание на прехода. Първо се усъмниха, че съм мистификация на сияйния автор на „Гъзове и облаци“, que en gloria esté, тогава беше карнавалът на мистификациите, после се наложи да установят, че съм реален негър.

През 1994-а бях поканен от престижна академична фигура, която тогава стана гл. редактор на изданието, да водя рубрика. Бях бил неин студент, когато тя беше още асистентка, имаше хубави впечатления от мен като студент, аз също от нея като млада асистентка по антична литература. През втория семестър по западна нещо стана по-неприятна, не знам защо. Благодарен съм за тази покана, защото тя ми осигури автоматична проверка за принадлежност към ДС. За разлика от българофренската гранддама, която също, уви, беше проверена, нямах честта да съм бил бил достатъчно сексапилен за вербуване.

Водих рубриката 3-4 седмици и видях, че тая работа не е за мен. Продължих обаче да сътруднича на изданието. 90-те бяха най-щастливото ми литературно време: бях млад, имаше свобода преди парите и властта им да обсебят всичко. Няма пълно щастие без наивност. През най-силната ми година хонорарите ми позволиха да си купя разтегаемо диванче. Щастието беше пълно.

Тогава редакцията на изданието се помещаваше непосредствено до централата на СДС, ако някой си спомня какво е това. За по-младите: стария Сашо Йорданов, а и младия Волен Сидеров. Като стана фашист, с почуда узнах, че е бил гл. редактор на в. „Демокрация“, официоза на СДС. Ходеха си по търлъци на гости, т.е. по-скоро хората от литературното издание ходеха по търлъци при политическите си шефове в централата, през символична, а и реална топла връзка.

Когато за първи път публикувах в изданието, негов гл. редактор беше дългогодишен знаков депутат от СДС, после също толкова дългогодишен знаков посланик. Май не му допаднах особено, без да има видима причина, аз също не изпитах особено еротично привличане към будистките му сандали.

Тогава бях безплатен безпартиен антикомунист, както в ония времена си му беше редът в поколението ми, родния ми град и академичните среди, където ми е работното място. И до днес обичам да съм безплатен безпартиен фен на радикални идеи, които сега наричам консервативна революция, но вече съм крайноляв „антикомунист“.

Спомних си всички тия щастливо забравени неща след като днес случайно попаднах на антрефиле на най-старото литературно издание на прехода в най-правилния всекидневник на прехода. Позната симбиоза: височайшият академизъм на най-старото литературно издание на прехода седеше кълка до кълка с кликни тук за купуване на експертно-академично похвалените книги.

Друго ме порази: все едно виждах лентата да се развърта назад към фриволните млади години на литературната притурка на в. „Демокрация“, т.е. най-старото литературно издание на прехода.

Сега най-старото литературно издание на прехода е на път щастливо да се превърне в литературна притурка на най-правилния всекидневник, собственост на най-правилния олигарх.

Може вече да се е превърнало, не го следя, а досега не ми беше изскачало на телефона. Но днес изскочи през прозорчето на възможност на най-правилния всекидневник.

Трийсетина години по-късно фсичко си дойде по местата.