vs. archives

Веднъж един професор изял нещо, ама не каквото трябва, и почнал да повръща.
Дошла жена му и вика: „Ти какво?“ А професорът рекъл: „нищо“. Жената се върнала обратно.
Професорът легнал на дивана, полежал, починал си и тръгнал за работа.
А в службата го очаквала изненада, резнали му заплатата: вместо 650 руб. му оставили само 500.
Професорът ходил тук-там – нищо не помага. Професорът отишъл при директора, а директорът го натирил. Професорът отишъл при счетоводителя, а счетоводителят му казал: „Обърнете се към директора“. Професорът хванал влака и заминал за Москва.
По пътя професорът хванала грип. Пристигнал в Москва, а не може да се смъкне на перона.
Сложили професора на носилки и го закарали в болницата.
В болницата професорът лежал не повече от четири дена и умрял.
Изгорили тялото на професора в крематориума, пепелта сложили в бурканче и го пратили на жена му.
Жената на професора седяла и пиела кафе. Изведнъж се звъни. Какво има? „Имате пратка“.
Жената се зарадвала, заусмихвала се от ухо до ухо, пъхнала в ръката на пощальона петдесет копейки и побързала да отвори пратката.
И какво да види: в пратката бурканче с пепел и записка: „Ето всичко, което остана от Вашия съпруг“.
Жената нищо не могла да разбере. Тръскала бурканчето, гледала го срещу светлината, прочела шест пъти записката, накрая схванала за какво става дума и страшно се разстроила.
Жената на професора много се разстроила, поплакала към три часа и тръгнала да погребва бурканчето с пепелта. Загънала тя бурканчето във вестник и го отнесла в градината на името на І-та Петилетка, бул. Таврически.
Избрала жената на професора по-пустинна алея и тъкмо се канела да зарови бурканчето в земята, когато изведнъж се появил пазач.
– Ей! – извикал пазачът – какво правиш тук?
Жената на професора се изплашила и рекла:
– Исках да уловя жаби в бурканчето.
– Е – казал пазачът – няма проблем, само да знаеш, че е забранено да се ходи по тревата.
Когато пазачът си отишъл, жената на професора заровила бурканчето в земята, отъпкала наоколо с крак и тръгнала да се разхожда из парка.
А в парка й се закачил някакъв моряк. Хайде та хайде да ходим да спим. Тя казала: „Защо денем да спим?“ А той си знаел своето: да спим та да спим.
И наистина на професоршата й се доспало.
Вървяла по улиците, а й се спяло. Наоколо хората търчали ту сини, ту зелени, а на нея все й се спяло.
Вървяла и спяла. И й се присънило, че насреща й идва Лев Толстой и държи в ръката нощно гърне. Тя го попитала: „Какво е това?“ А той й сочи с пръст гърнето и казва:
– Ето – казва, аз тук понаправих някои неща и сега съм тръгнал да ги показвам на целия свят. Нека – вика – всички да видят.
Погледнала и професоршата и гледа сякаш това вече не е Толстой, а някакъв плевник, а в плевника – кокошка.
Спуснала се професоршата да лови кокошката, а кокошката се завряла под дивана и оттам вече наднича като заек.
Завряла се професоршата под дивана да хване заека и се събудила.
Събудила се и гледа: наистина лежи под дивана.
Изпълзяла професоршата изпод дивана, гледа: стаята е нейната собствена. А ето и масата с недопитото кафе. На масата имало записка: „Ето всичко, което остана от Вашия съпруг“.
Поплакала си професоршата още веднъж и седнала да си допие студеното кафе.
Изведнъж се звъни. Какво има? Влезли някакви хора и казват: „да тръгваме“.
– Къде? –попитала професоршата.
– В лудницата – отговорили хората.
Професоршата почнала да крещи и да се запира, но хората я хванали и закарали в лудницата.
И ето седи напълно нормалната професорша на леглото в лудницата, държи в ръцете въдица и лови на пода някакви невидими рибки.
Тази професорша е само един жалък пример за това колко много са в живота нещастните хора, които не заемат в живота мястото, което им се полага.