Даниил Хармс „За това как ме посетиха вестители“

by Владимир Сабоурин

В стенния часовник нещо прещрака и при мен дойдоха вестители. Аз не разбрах веднага, че при мен са дошли вестители. Първо си помислих, че се е развалил часовникът. Но веднага видях, че часовникът продължава да работи и най-вероятно показва правилно времето. Тогава реших, че в стаята става течение. И изведнъж се учудих: що за явление е това, за което в еднаква степен могат да послужат като причина неправилното движение на часовника и течението? Размишлявайки върху това, аз седях на стола до дивана и гледах часовника. Минутната стрелка показваше девет, а часовата стрелка приблизително четири, следователно беше четири без петнайсет. Под часовникът висеше календар с късащи се листчета и листчетата се движеха все едно в стаята духа силен вятър. Сърцето ми думкаше и се страхувах да изгубя съзнание.
„Трябва да пийна вода“ – казах. До мен на масичката стоеше кана с вода. Протегнах ръка и взех тази кана.
„Водата може да помогне“ – казах аз и почнах да гледам водата.
В този момент разбрах, че при мен са дошли вестители, но аз не мога да ги отлича от водата. Страхувах се да пия от тази вода, защото по погрешка можех да изпия вестител. Какво означава това? Това не означава нищо. Да се изпие може само течност. А нима вестителите са течност? Значи мога да пийна вода, няма от какво да се страхувам. Но аз не можех да намеря водата. Разхождах се из стаята и я търсех. Пробвах да пъхна в устата си каишката, но това не беше вода. Пъхнах в устата си календара – това също не беше вода. Зарязах водата и почнах да търся вестителите. Но как да ги намеря? На какво приличат те? Помнех, че не можех да ги отлича от водата, значи те приличат на вода. Но на какво прилича водата? Стоях и мислех.
Не знам колко време съм стоял и мислел, но изведнъж трепнах.
„Ето водата!“ – казах си. Но това не беше водата, просто ме беше засърбяло ухото.
Почнах да търся опипом под шкафа и леглото, надявайки се поне там да намеря водата или вестител. Но под шкафа сред праха открих само малка топка, нагризана от кучето, а под леглото някакви парчета стъкло.
Под стола намерих недоядено кюфте. Изядох го и ми олекна. Вече почти не духаше вятър, а часовникът спокойно тиктакаше, правилно показвайки времето: четири без петнайсет.
„Е, значи вестителите вече са си отишли“ – си казах и почнах да се преобличам, за да отида на гости.

Даниил Хармс
22 август 1937 година