Даниил Хармс „Без да се хваля“

by Владимир Сабоурин

Без да се хваля, мога да кажа, че когато Володя ме удари по ухото и се изплю на челото ми, аз така го сграбчих, че няма да забрави това. Вече после го бих с примуса, а с ютията го бих вечерта. Така че той съвсем не умря веднага. Това не доказва, че съм му отрязал крака още през деня. Тогава той още беше жив. А Андрюша го убих просто по инерция и не мога да се обвинявам в това. Защо Андрюша с Елисавета Антоновна ми се вяснаха пред очите? Нямаше защо да изникват иззад вратата. Обвиняват ме в кръвожадност, разправят, че съм пиел кръв, но това не е вярно, аз излизвах локвите кръв и петната; това е естествена потребност на човека да заличи следите на престъплението си, пък било то и нищожно. Не съм изнасилвал също и Елисавета Антоновна. Първо, тя вече не беше девствена, и, второ, имах си работа с труп, и тя няма от какво да се оплаква. Какво от това, че тъкмо трябваше да роди? Ми аз измъкнах детето. А че то беше пътник, това вече не е моя вина. Не аз му откъснах главата, причината беше в тънката му шия. То не беше създадено за този живот. Вярно е, че размазах с ботуш кученцето им. Но това вече е цинизъм – да ме обвиняват в убийство на куче, когато съвсем наблизо, може да се каже, са унищожени три човешки живота. Детето не го броя. Е, добре: във всичко това (мога да се съглася) може да се привиди известна жестокост от моя страна. Но да се счита за престъпление, че клекнах и се изходих върху жертвите си – това е вече, извинете, абсурдно. Да се изхождаш е естествена потребност и следователно съвсем не е престъпна. Така че разбирам опасенията на моя защитник, но все пак се надявам на пълно оправдаване.