Бертолт Брехт „Песен за дървото на лешоядите“

by Владимир Сабоурин

 

От крясък на петел до полунощ
Скубят като бесни лешоядите самотното дърво.
Толкова криле смрачават небето, че часове наред не вижда слънце.
Свисти пространството от стоманени криле.
И шибащите криле, надвиснали над него
Съсичат главоломно треперещото тяло, разпарчетосват крайници и цветни пъпки.
Когато удар на криле се врязва в клоните
Разкъсва кората му, изпокъсва короната
То стои клечащо и превито
Запуснато кървящо насечено раздърпано
От стоманен замах като фучащи мечове
Олюляващо се, мрачно насред унесената тясна нивица.
Душащите криле с такава сила впиват се в проскубаните клони
Че то тресящо се допитва до корените си дали ще го държат –
И коренът разтриса се дълбоко, чак в недрата, дълбоко под земята
Но то притиска здраво тяло към земята, изложено и беззащитно към небето –
То опира се и устоява право.
Навярно то сънува пладне, вечер, полунощ – всичко в мрачен сън.
Но то стои, навярно с мъка устоява под чудовищния хрясък
С мъка олюлявайки се вдига високо горе разранено чело –
Хулеше то нощем с пълен глас отрудените лешояди, подиграваше им се на всички.
Ала лешоядите поклащаха се уморено в лунната светлина, изпълвайки пространството с железен крясък.
И пак свистят потрепвайки крилете – дървото забелязва може би
Как лешоядите се ужасяват от безсмъртието му.
О, то разпъваше с ликуване далече клоните си, далече, че падаше пролетна нощ.
Да, сега от умора налегнат е този смъртен народ, а дървото ще цъфти насечено, оскубано
Днес искаше да разцъфти – и дървото прихна в смях.
Ала лешоядите се поклащаха по-уморено в лунната светлина, изпълвайки пространството с железен крясък.
Те чуваха как то се смее тихичко – а не простенва – във съня си.
На сутринта те щяха да се чудят като видят как великолепно и свободно то цъфти…
Натежаваха перата им, тъга налягаше ги и умора
Тежко се надигаха в небето и падаха връхлитайки оловнотежко
Върху израненото дърво – а то превърна се в железен хълм.

Защото те клечаха скупчени в съня си върху всеки клон
Вкопчили в съня си смъртноуморени нокти
В клони издънки пъпки.
Огънали криле като железни щитове
Покриха те от горе до долу учуденото дърво със стоманени пера.

Потрепвайки от уморено бреме –
Дървото не пророни звук.

От полунощ до крясък на петел едва
Дремещите лешояди клечат с потръпващи криле и понякога с пресипнал крясък
Угрижено върху стенещото дърво.
Ноктите са изтъпени, изгнили са крилете –
И те сънуват, че дървото е безсмъртно.
Когато те в червеното на утрото, реейки се с болка,
Сънени в дрезгавината на пролетната сутрин се надигат
Уморените криле изпълват въздуха с железни остриета
И съглеждат отвисоко като нечиста сила, призрачно съновидение –
Долу дървото,
Дървото умряло.

 

1917

 

 

 

 

 

 

 

Реклами