Роберто Боланьо „Отново видях баща ми“

by Владимир Сабоурин

 

За Леон Боланьо

Историята започва с пристигането на шестия болен,
мъж превалил шейсетте, сам, с огромни бакембарди,
с транзисторче и един-два романа от онези
дето пишеше Лафуенте Естефания.
Петимата, които вече бяхме в стаята, се бяхме сприятелили,
ще рече, шегувахме се един с друг и познавахме
истинските симптоми на смъртта,
макар че сега вече не съм толкова сигурен.
Шестият, моят баща, пристигна безшумно
и през цялото време, докато беше в стаята ни
почти не продума на никого.
Въпреки това една нощ, когато един от болните умираше
(Рафаел от легло № 4)
той беше този, който стана и извика сестрите.
Ние бяхме вцепенени от страх.
И баща ми накара сестрите да дойдат и спаси болния
от легло № 4
и после отново заспа
без да му отдава никакво значение.
После, не знам защо, го преместиха в друга стая.
Рафаел го пратиха да умира вкъщи, други двама
ги изписаха.
А баща ми отново го видях днес.
Като мен, продължава да лежи в болницата.
Чете каубойските си романи и куца с левия крак.
Лицето му е ужасно сбръчкано.
Все още е неразделен с червеното транзисторче.
Кашля малко повече отпреди и не отдава особено значение на нещата.
Днес бяхме заедно в заличката, той с романа си
а аз с книга на Уилям Блейк.
Навън бавно се сверчеряваше и потокът коли бе като поток от кошмари.
Аз не спирах да мисля за баща си отново и отново,
докато той стана, каза нещо
с ракиджийския си глас
което не разбрах
и запали осветлението.
Това бе всичко. Той запали осветлението и продължи да чете.
Безкрайни прерии и каубои с верни сърца.
Навън над Монте Кармело висеше пълната луна.

 

 

 

 

 

 

 

Реклами