Роберто Боланьо „Последният дивак“

by Владимир Сабоурин

 

1
Излязох от късната прожекция на празните улици. Скелетът
мина край мен, треперещ, увиснал на задницата
на боклуджийски камион. Големи жълти шапки
скриваха лицата на боклуджиите, но дори и така ми се стори познат:
един стар приятел. Ето ни! казах си
поне двеста пъти
докато камионът изчезна зад ъгъла.

2
Нямаше къде да ида. Дълго време
бродих в околностите на киното
търсех отворено кафене, някой бар.
Всичко беше затворено, врати и решетки, но
най-странното беше, че сградите изглеждаха празни, сякаш
хората вече не живееха там. Нямах какво да правя
освен да обикалям и да си спомням
но дори паметта започна да ми изневерява.

3
Видях себе си като „Последния дивак“, яхнал
бял мотор, да прекосявам пътищата
на Долна Калифорния. Отляво морето, отдясно морето
по средата пътят, изпълнен с образи, които малко по малко
изтляваха. Ще остане ли кутията накрая празна?
Ще изчезне ли накрая моторът заедно с облаците?
Ще се слеят ли накрая Долна Калифорния и „Последният дивак“
с Вселената, с Нищото.

4
Стори ми се познат: под жълтата шапка на боклуджия един приятел
от младежките години. Никога не стоеше мирен. Никога не оставаше дълго в един
регистър. За тъмните му очи поетите казваха: като две хвърчила са
виснали над града. Несъмнено най-смелият. И очите му
като две черни хвърчила в черната нощ. Увиснал
на задницата на камиона, скелетът танцуваше в такт с песента на нашата
младост. Скелетът танцуваше с хвърчилата и сенките.

5
Улиците бяха празни. Зъзнех и в мозъка ми се сменяха
сцените от Последният дивак. Екшън с уловка:
всичко се случваше само привидно. Всъщност: тиха долина
вкаменена, на завет от вятъра и историята. Моторите, огънят
на картечниците, саботажите, 300-та мъртви терористи всъщност
бяха направени от вещество, по-летливо от сънищата. Блясък
видян и невидян. Видяно и невидяно око. Докато екранът
избеля отново и излязох на улицата.

6
Околностите на киното, сградите, дърветата, пощенските кутии
решетките на канализацията – всичко изглеждаше по-голямо отпреди
филма. Сводовете на колонадите бяха като улици, виснали във въздуха.
Нима бях излязъл от замръзнал филм и влязъл в град
на гиганти? За миг ми се стори, че обемите и перспективите
полудяваха. Една естествена лудост. Без актьори. Дори дрехите ми
бяха претърпели някаква смяна на декора! Треперейки, пъхнах ръце
в джобовете на черното си яке и продължих нататък.

7
Последвах следата на боклуджийските камиони, без да съм наясно
какво очаквах да открия. Всички булеварди
се вливаха в Олимпийски стадион с колосални размери.
Олимпийски стадион, изрисуван в празнотата на вселената.
Спомних си за нощи без звезди, очите на една мексиканка, младеж
с гол торс и нож. Намирам се на място, където се вижда
само с връхчетата на пръстите, помислих си.
Тук няма никой.

8
Бях отишъл да гледам Последният дивак и като излязох от киното
нямаше къде да отида. По някакъв начин аз бях
героят на филма и черният ми мотор ме отвеждаше
направо към разрушението. Без повече луни, отразявани
във витрините, без повече боклуджийски камиони, без повече
изчезнали. Бях видял смъртта да се съвкупява със съня
и сега бях пресъхнал.

 

 

 

 

 

 

 

Реклами