Роберто Боланьо „Поетическо изкуство № 3 / глава ХХХVІІ, в която се демонстрира, че Филеас Фог не спечелва нищо с обикалянето на света като изключим щастието“

by Владимир Сабоурин

 

Почвам да пиша когато зората губи съзнание по комините и радиопрограмите една по една угасват / докато никой не прави секс и леглата на червените деца са по-измачкани и студени от индианските ждрела или ръцете на стар марксист който вече не вярва в никого и в нищо / или пък когато всички се съвкупяват със затворени очи и светлината се забива като луднала брадва сред дюните – оазисите надават концентричен вой, далекогледите се харчат повече от презервативите и е все същата мизерия. – Почвам да рисувам, да пиша писма, да се опитвам да разпозная това което няма да видя повече, между пространството делящо думата нежност от думата безразличие, това което се простира между фразата зарежи всичко и фразата солидна основа или познати лица / Сега когато мога да седна под един отчаян анонимен стенопис с билет за самолет в дясната ръка и разпарчетосан портокал в лявата. Утринта се разпростира с цветове на вътрешна рана. Дебилно момче пее: като ми връчат в плик първата ми заплата ще купя дреха на зелени цветя за моята другарка и дънки за мен / И дебилно момче пее докато съзерцава градове левитиращи като пара. Цепнатите церебелуми на революциите. Хармонични диви семки които се търкалят съсирват и пак се търкалят – експерименталното премигване на заговорите.

 

 

 

 

 

 

 

Реклами