Роберто Боланьо „Латиноамериканската поезия“

by Владимир Сабоурин

 

Нещо ужасно, господа. Кухотата и ужасът.
Пейзаж от мравки
В празното. Но всъщност полезни.
Нека разчетем и наблюдаваме ежедневния им маршрут:
Ето ги поетите от Мексико и Аржентина, от
Перу и Колумбия, от Чили, Бразилия
и Боливия
Вкопчени в парцелите си власт
На бойна нога (перманентно), готови да защитават
Замъците си от щурма на Нищото
Или от младите. Готови да се договарят, да игнорират
Да упражняват насилие (вербално), да изхвърлят
От антологиите подривните елементи –
Изкукали старчета.
Все дейности, които са вярно отражение на нашия континент.
Бедни и слаби, нашите поети са тези
Които най-добре представят състоянието на нещата.
Бедни и слаби, нито европейци
нито североамериканци
Патетично самомнителни, патетично образовани
(Макар че по-добре щеше да е за нас да изучаваме математически и инженерни науки
По-добре щеше да е за нас да орем и да сеем! По-добре щеше да е за нас
Да сме курви и жиголота!)
Пуяци пълнени с пръдни, готови да говорят за смъртта
В който и да е университет, на който и да е плот на бар.
Такива сме, суетни и жалки
Като Латинска Америка, стриктно йерархични, всички
Подредени в редичка, всички със събраните си съчинения
И езикови курсове по англиийски или френски
Редящи се на опашка пред вратите
На Неизвестното –
Литературна награда или ритник
В циментовите ни задници.
Епилог: Едно, две три – сърцето ми наопаки, четири, пет, шест – виждаш, счупено е, седем, осем, девет – ето вали, вали, вали…

 

 

 

 

 

 

 

Реклами