Роберто Боланьо „Лупе“

by Владимир Сабоурин

 

Работеше на булевард Гереро, на няколко пресечки от апартамента на Хулиан
беше на 17 и беше изгубила сина си.
Споменът я караше да плаче в онази стая на хотел Трèбол
просторна и сумрачна, с баня и биде, идеалното място
да останеш с години. Идеалното място да напишеш
книга с апокрифни мемоари или китка
стихотворения на ужаса. Лупе
беше слаба, краката й бяха дълги и на петна
като леопардите.
Първият път дори не ми стана –
но и не очаквах да ми стане. Лупе разказваше за живота си
и това, което за нея беше щастието.
Седмица по-късно пак се видяхме. Засякох я
на един ъгъл заедно с други невръстни курвенца
облегната на калника на стар Кадилак.
Мисля, че се зарадвахме на срещата. Оттогава
Лупе почна да ми разказва неща от живота си, понякога плачейки
понякога шибайки се, почти винаги голи в леглото
гледайки тавана, хванати за ръце.
Синът й се родил с недъг и Лупе дала обет на Девата
да остави занаята, ако бебето й оздравее.
Удържала обещанието си един или два месеца, но после трябвало да се върне.
Малко след това синът й умрял и Лупе казваше, че вината
била нейна, защото не спазила обета си, даден на Девата.
Девата отнесла ангелчето поради неспазен обет.
Не знаех какво да й кажа. Обичах децата наистина
но още ме деляха много години от осъзнаването
какво е да имаш дете.
Тъй че запазвах мълчание и размишлявах колко е странна
тишината, която цареше в онзи хотел.
Или стените бяха много дебели, или бяхме единствените посетители
или останалите не отваряха уста дори за да простенат.
Тъй лесно беше да боравиш с Лупе и да се чувстваш мъж
и да се чувстваш нещастен. Беше лесно да я напаснеш
на ритъма си и да слушаш как разказва
най-новите филми на ужасите, които беше гледала
в кино Букарели.
Краката й на леопард стягаха кръста ми
и завираше глава в гърдите ми, търсейки зърната ми
или туптенето на сърцето ми.
Това искам да ти излижа, рече една нощ.
Какво, Лупе? Сърцето.

 

 

 

 

 

 

 

Реклами