Вирхилио Пиньера „Седем нула нула“

by Владимир Сабоурин

 

Три и половина следобед.
Стени, картини, люлеещият се стол,
писалището, затрупано с бумаги,
пепелникът, преливащ от фасове,
звънецът на вратата, беззвучен.
През сиестата сънувах, че звънецът е
звънец със звук – и се събудих.
Вече не сънувам, но дали съм се събудил?
Или съм онзи, който насън
се кълне и заклева, че буден е?
Ще трябва да се събудя малко повече.
Така полузаспал и полусънуващ
ако телефонът иззвъни
аз ще съм телефона,
а той, все едно съм аз, отговаря: Ало!
Събуждам се с кафе или смъртта.
В кухнята – чиниите неизмити
ме призовават към ред: Хайде, събуждай се
и ни събуждай! Защото и ние
сме потънали в сън.
Стените, картините, люлеещият се стол
сега са истински –
сядам, картините гледам, стените докосвам:
Представяш ли си ти сам да гледаш това, което си бил,
седнал на нещо, на което никой не сяда?
Още жив, но вече почти мъртъв,
излизам от кухнята. Четири и десет е.
Сега следва душ.
Подемам литании под водата:
Колко далече, колко далече от живота
толкова далече, че почти не се откривам;
колко близо, колко близо до смъртта
толкова близо, че почти не съществувам!
През хиляда деветстотин двайсе’ и шеста,
от банята виждам, надраскано на бележка:
„Отървах се от часовете,
учителката не е добре с нервите…“
Внимателно се подсушавам.
Падне ли стар човек, пада всичко
и в падението си повлича кърпата,
в последно съвкупление на крясък и гроб.
Сега дезодорантът,
но първо виж часовника колко е часа.
Не го забравяй насред ада си –
към последната пътеводна звезда сочи като компас;
мъртва звезда, убиваща часовниците.
На скрина има снимка:
аз през двайсе’ и осма на някакъв плаж.
Как си? – питам образа –
Студена ли е водата? Но той не отговаря,
между небето и морето, с отсъстващ поглед,
викам му: Наближава последното пътешествие.
Да почва да се облича, че няма смисъл
да кибичи на този въображаем плаж.
Пет и двайсе’. Сега вратовръзката.
Пред огледалото, двамата еднакви,
докато правя възела:
шиите се проточват или свиват,
четирите ръце обесват настоящето,
двата носа душат бъдещето,
четирите уши слушат присъдата
и два чифта очи виждат два езика
да излизат като плъхове от дупките си.
Хайде, побързай, чакат те тебе,
стига си се съзерцавал, възела перфектен е;
никога вече няма да направиш друг по-добър.
Бързо: панталоните, сега сакото.
Шес’ и половина. През коя врата да изляза?
През вратата на банята или през оная,
която гостната свързва с хола?
Облечен вече. Седем без двайсе’.
Блъскам се в стените, разравям фасовете
с дясната ръка, а с лявата
се хващам за вратовръзката, дръпвам я,
падам по гръб, удрям се в люлеещия се стол.
Проклетият стол се люлее сам.
Езикът ми забременява и ражда език
на идиот, целият в лиги;
очите ще станат скъпоценни камъни,
но, преди да заблестят, ще угаснат.
До ушите ми долитат думите,
нечувани никога по-рано –
от непреводим език са, думи са.
Седем нула нула и нито час повече.
Вече съм готов. Да влязат фотографите.

 

 

 

 

 

 

 

Advertisements