Вирхилио Пиньера „Поема за поезията“ (Fin)

by Владимир Сабоурин

 

Приижда морето и русата риба копнее бавно да се вглъбява
да се вглъбява без никаква пяна насред тези рибни ята
до статуя, с която ожесточено се бори едничка вълна
идваща нощем да хапе безучастното ѝ лице.
Не, не искам да влизам през тази врата:
малки раковини и траурни коне, прекарващи живота без ни най-малко
накъдряне на водите, без ни най-малкото подобие на маскарад
всичко тъй отчетливо сякаш навлизаме в сън.

Така през развалината на гръбначен стълб излизаме в морето
забележимо набръчкано поради отсъствие на любовното ми желание
без замъците, където лиже куче.
Тези животни идеха от много далече
без да донасят с лапите си сетното желание на дамите.
Влиза пощальона и ми връчва писмото, получено в съня
онези картички с бледата Розамунда изправена на зърната на гърдите си.
Невъзможно да мислиш живота през завеса от математически дъжд.

Бегли следи от стъпки в гъстата кал в бокала на гиганта.
Не се спирам, не се учудвам
изненадата пристига в корема на риба.
Умиротворението ти и отчаяните призовавания на любовта
да насилиш туниките, оставяйки тялото непокътнато.
Богове, богове думи във вечен покой
за да не прекъсва никой тяхното величество.
Побутвам тази поема и това може да ме убие.

Куче, ела куче, куче без никакъв лай, по кучешки безутешно.
Какви цветя да хвърляме или какви чекмеджета.
Всичко има да започва. Имам обелка.

Пергаментите, свитъците и неопределимите човешки техники
все едно опаковането, сгъването е предмет на грабливи нокти.
Пламъците не избиват през прозореца и димът не дава знак
че името на Папата ще е Безбожие.

Жените напредват с крак в устата
моята отекваща раковина спуква тъпанчетата на комедиантката.
Всички до един са забравили ролите си:
какво щастие, че не трябва да се играе тази нощ!
Публиката протестира и започва чифтосването на сирените.

Това лоно… какво неописуемо пътуване ми разказа
беше все едно кон и поетическото творчество се съешават в една градина.
О, какъв бяс! Изпотъпкани треви и най-хубавото цвете, прекъсващо уханието си.

Какъв бяс, каква болка! Тази пяна и убожданията на спомена
за онези крака, посечени във вихъра на танца.
Неописуемо пътуване на самотата на танцуващите
със самотата и залуталата се мелодия на оркестър.
Мога да загина и намеря приятел.

Тази глава, пламъците ѝ, косите, подгизнали от меланхолия
първите вени и костта, където чукам на вратата, за да се разсея.
Тресавището на духа…
Не, не искам, не искам.

О, куче мое, пикай безспир с вдигнатия си крак!
Смъртоносният студ на тези жежки страни –
викаш, никой не отговаря
устите стиснати, кръвта слязла в петите
а сърцето като стара изоставена гостна.
Нуждая се от любовта, кърпите за лице, паметниците.
Всуе са жалбите. Октопод изпуска мастилото си и заплаква.
Не, не искам да влизам –
светът ми стига.

Защо е цялата тази напразна пищност? Защо е този съдия?
Не, не искам да влизам
изплитам последните гирлянди и зарейвам поглед към хоризонта.
А ако изведнъж умра насред улицата?
А ако изведнъж разбера любовта?
А ако изневиделица се нарисувам?
О, не, що за раняваща мелодия, що за лай!
Конкретно мога ли да се изброя?

Ала внезапно оставам без символите –
представете си един напълно неподвижен свят:
показват ми картина. Нищо.
Оставят ме на произвола на музиката. Нищо.
Прочитат ми стихотворение. Нищо.
Кой има да загива?

О, камъни, мириада камъни, скали, покрийте ме!
Пръст във водата може да предаде студа на цялото тяло.
Ще е излишно да знаем, че Филемон и Бавкида…
Напразно се опитваш да ми кажеш, че Леонадро…
Не – отвръщам ти – и почти се усмихвам.
Що за мизерия! – птица, oiseau, bird, uccello…
Направо ти иде да си удряш главата
направо ти иде да не съществуваш.
Вавилон, Вавилон, Вавилон – но никой не отговаря.

Вятъра съпровожда този горчив навик на говоренето
костният му мозък лудо препуска през клапите на флейтата
все едно предстои да се изрече последната дума
или котката насреща ми казва:
„Днес ще е прекрасен ден…“.
Вие се накланяте, аз се накланям, не разменяме и половин дума
забивате ми кама, аз открадвам златен часовник.
Не, няма съдия
взвода за разстрел поднася на осъдения лека закуска.
Светът като факти без прилагателни.

А онази фраза:
„Тапа насред врящи води“…
Не остава една-единствена фотография нито от Партенона, нито от Ватикана
не остава нищо освен Любов.
О, куче мое, вий
поднеси ми поема от вой, окажи ми тази последна милост
ти самò ще я прочетеш
докато аз изгарям останалите!

 

 

 

 

 

 

 

Advertisements