Вирхилио Пиньера „Поема за поезията“ 3

by Владимир Сабоурин

 

Това лоно… какво неописуемо пътуване ми разказа
беше все едно кон и поетическото творчество се съешават в една градина.
О, какъв бяс! Изпотъпкани треви и най-хубавото цвете, прекъсващо уханието си.

Какъв бяс, каква болка! Тази пяна и убожданията на спомена
за онези крака, посечени във вихъра на танца.
Неописуемо пътуване на самотата на танцуващите
със самотата и залуталата се мелодия на оркестър.
Мога да загина и намеря приятел.

Тази глава, пламъците ѝ, косите, подгизнали от меланхолия
първите вени и костта, където чукам на вратата, за да се разсея.
Тресавището на духа…
Не, не искам, не искам.

О, куче мое, пикай безспир с вдигнатия си крак!
Смъртоносният студ на тези жежки страни –
викаш, никой не отговаря
устите стиснати, кръвта слязла в петите
а сърцето като стара изоставена гостна.
Нуждая се от любовта, кърпите за лице, паметниците.
Всуе са жалбите. Октопод изпуска мастилото си и заплаква.
Не, не искам да влизам –
светът ми стига.

 

(to be continued)

 

 

 

 

 

Advertisements