vs. archives

И небожителите, силите на висините, тихите,
Които с ведър ден и сладка дрямка, и предчувствие
Главите осеняват отдалече на чувстващите смъртни,
Изливайки обилието на моща си – те също, по игри другарите ти стари
Обитават, тъй както нявга, с теб. И често тъй по здрач
На Азия от планините свещена лунна светлина потича,
Звездите срещат се насред вълните ти –
Ти просияваш от небесен блясък, следвайки звездите,
Водите ти менят се, отекват братски сфери
Отгоре, песента им нощна намира отклик в любящата ти гръд.
И щом всеозаряващо тогава слънцето на ден могъщ,
На Изтока детето, чудодейното, яви се,
Тогава живото подема златния си сън,
Със който всяка сутрин дарява ги творящото.
И на теб, скърбящо божество, то праща радостна магия,
И дружеската светлина сама не е красива тъй,
Както на любовта му знака, венецът, винаги както преди,
Полага, поменавайки те то, на побелелите ти къдри.
Нима не те обгръща етерът, нима не се завръщат облаците,
Твоите вестители от него с божествения дар, лъча
От висини за теб? Тогава ти разпращаш ги над сушата,
За да шумят, вълнувайки се с теб, на жежките
Крайбрежия гори от бурята опиянени, за да се спуска,
Подобно блуден син, щом баща повика го,
Меандър с мириадата потоци, избягвайки
От криволиците си, и в равнината Кайстър
За срещата със теб ликува. И първородният, най-старият,
Съкривал се тъй дълго, твоят Нил величествен сега
Снизхождайки от планини далечни, като във звън на всеоръжие,
Приижда в теб победоносно, с копнеж ръце разпервайки.

(да се продължи)