Фридрих Хьолдерлин „Патмос“ 7-9

by Владимир Сабоурин

 

Ала те скърбяха, когато вече
Настъпи вечер, смаяни,
Че решения велики узряваха в душата
На мъжете, но те обичаха под лъчите слънчеви
Живота и не искаха да се лишат
От лицето на Господа
И на родината. Вкарано с млат
Бе това като огън в желязото и вървеше
До тях сянката на любимия.
Затуй прати им той
Духа, воистина се потресе
Домът и Господната буря отекваше,
Далечно гърмейки, връз
Главите предчувстващи, щом, в тежък размисъл
Събрани бяха заедно героите на бъдно мъченичество

Сега, когато той, отивайки си,
Още веднъж яви им се.
Защото угаси сега денят на слънцето
Царственият и строши
На отвесните лъчи на пладнето
Скиптъра, божествено страдайки, сам –
Тъй като да се завърне трябва
В уреченото време. Добро не би
Било и закъсняло, рязко скъсвайки, без вярност
Делото на хората. И радостта бе
Оттук насетне
Да се живее в обичащата нощ и да запазиш
В очите простодушни, без да сваляш поглед,
Бездните на мъдростта. И свежо зеленеят
Дълбоко в планините образите живи също,

Но страшно е как във безкрая
Пръсва на всички страни живото Бог.
Защото и от лицето
На скъпи приятели да се лишиш,
И надалеч през планини да идеш
Сам, дето двойно
Познат единогласно бе небесният
Дух – е страшно. И не бе предречено, ами
За къдрите ги сграбчи на мига,
Когато внезапно към тях,
Отдалечавайки се той назад погледна
Богът, заветни думи казвайки,
За да ги държи на златни нишки
Вързани за вбъдеще,
Злото назовавайки, те си подадоха ръце

 

 

 

 

 

 

Advertisements