Посещение у възстановяващ се. Побългарено по Роберто Боланьо ІІ

by Владимир Сабоурин

 

И Теди казва: да се чупиш веднъж завинаги и говори за Вера която била с него в болницата и за
други физиономии които ние с Венци не познаваме и които той също сега не разпознава.
Чупенето в черно и бяло на филмите от 40-те-50-те.
Стефан Данаилов и Георги Георгиев Гец преоблечени като полицаи
Прекосяващи с моторите си безкрайния залез на Мексико.
И някой плаче, но не сме ние.
Ако се вслушаме, бихме чули затръшкванията на историята или съдбата.
Но ние само чуваме хълцанията на някой, който плаче
Някъде си.
И Венци започва да чете стихотворения.
Чете стихотворения на Теди, гласът на Венци тъй прекрасен докато навън дъждът се излива
И Теди прошепва, че обича френските поети.
Поети, известни само на него, Венци и мен.
Момчета от невъобразимия по онова време град Париж с очи зачервени от самоубийството.
Колко му харесват!
Като на мен улиците на Мексико през 1968-а.
Бях на петнайсе и тъкмо бях пристигнал.
Бях емигрант на петнайсе години, но първото което улиците на Мексико ми казват е
Че там всички сме емигранти, емигранти на Духа.
О прекрасните, никога възвеличени достатъчно, страховитите
улици на Мексико увиснали над бездната
докато другите градове по света потъват
в еднообразие и безмълвие.
И момчетата, безстрашните хомосексуални момчета щампосани като светци
фосфоресциращи през всички тези години от 1989-та до 2017-та.
Като във времеви тунел, дупката отваряща се дето най-малко я очакваш
метафизическата дупка на юношите педалчета, които се изправят
– по-храбри от всички! – пред поезията и злощастието.
Но е 1989-та и главата на Теди с неизличимите следи на трепанация.
Това е годината предхождаща сбогуванията
напредваща като като огромна дрогирана птица
по задъдените улици на махала
спряла във времето.
Като река от черна урина околовръстна на главната артерия на Мексико
река на шумоленето и плуването на черните плъхове на Парка на Свободата
словесен поток течният пръстен на квартали изгубени във времето.
И макар гласът на Венци и настоящият глас на Теди
писклив като на анимационен герой
изпълват с топлота злощастното ни състояние
аз знам, че в образите които с изпреварващо милосърдие ни съзерцават
в прозрачните икони на мексиканските страсти
сгушени ни очакват голямото предупреждение и голямата прошка
онова неназовимо, част от съня който много години по-късно
ще наречем с всевъзможни имена, означаващи поражение.
Поражението на истинската поезия, която пишем с кръвта си.
И със семето и потта, казва Теди.
И със сълзи, казва Венци.
Макар че никой от тримата не плаче.

 

 

 

 

 

 

 

Advertisements