Посещение у възстановяващ се. Побългарено по Роберто Боланьо

by Владимир Сабоурин

 

1989-та е и Революцията е претърпяла поражение
но ние все още не го знаем.
На 22, 23 години сме.
Венци и аз вървим по улица в бяло и черно.
В края на улицата, в кооперация изскочила от филм от 50-те е
домът на родителите на Теди Радев.
Годината е 1989-та и на Теди Радев са му бръкнали в мозъка.
Жив е, Революцията е претърпяла поражение, денят е хубав
въпреки тежките облаци напредващи бавно от север прекосявайки долината.
Теди ни посреща, излегнат на дивана.
Но преди това говорим с родителите му, хора вече на възраст
господин и госпожа Катеричкови които съзерцават как гората
гори като факла от зелена клонка стърчаща в съня им.
И майката ни гледа и не ни вижда или вижда в нас неща, за които не знаем.
1989-та е и макар всички врати да изглеждат отворени
всъщност, ако се вслушаме, бихме чули как
една по една вратите се затръшват.
Вратите: метални части, подсилени стоманени плочи една по една се затварят
във филма на безкрая.
Но ние сме на 22 или 23 години и безкраят не ни плаши.
На Теди Радев са му бръкнали в мозъка – двапъти!
и един от аневризмите му се спукал насред Съня.
Приятелите казват, че е изгубил паметта си.
И тъй, Венци и аз си проправяме път сред мексикански филми от 40-те
и стигаме до изпосталелите му ръце почиващи върху коленете в жест на благо очакване.
1989-та е И е Мексико и приятелите казват, че Теди е забравил всичко, дори собствената си хомосексуалност
И бащата на Теди казва, че всяко зло било за добро.
И навън вали из ведро:
във вътрешния двор на кооперацията дъждът се излива по стълби
и площадки
и протича по фасадите на Първа частна банка и университет
които бдят в полупрозрачността над 1989-та.
И Теди почва да говори. Видимо развълнуван е.
Щастлив е, че сме дошли да го видим.
Гласът му като на птица: остър, друг глас
все едно са му направили нещо на гласните струни.
Косата му вече пораства, но още се различават белезите от трепанацията.
Добре съм, казва.
Понякога сънят е толкова монотонен.
Кьошета, непознати местности, но все в един и същ сън.
Естествено, че не е забравил, че е обратен (смеем се)
както не е забравил да диша.
Бях на косъм, казва след дълго обмисляне.
За миг ни се струва, че ще заплаче.
Но не е той, който плаче.
Нито е Венци, нито аз.
И все пак някой плаче докато нечувано бавно се свечерява.

 

to be continued

 

 

 

 

 

 

Advertisements