Добавка 12 към Манифеста на Нова социална поезия (арх. Тодор Цигов)

by Владимир Сабоурин

 

В Манифеста на новата социална поезия основен момент е апелът за поетично качество, с набелязване враговете на това качество, образувани в стихийните социално-икономически процеси. Поезията – не само стихотворна, а в прозата, живописта, скулптурата, архитектурата, музиката и т.н. – има социална роля. Стесняването на кръга от хора, нуждаещи се от поезия, означава, че тя все повече губи тази роля: основен проблем, на чийто фон се развива проблемът за поетичното качество.

Значим социален недъг понастоящем е разделянето на личния от обществения живот – вътрешната раздвоеност на личността – дори не рядко с повече от две роли (маски). Това разделение е загуба на психична цялост, тоест на творчески потенциал; докато в тежки времена, каквито са днешните, именно творческият потенциал, в масовите си прояви, е спасителен.

Поезията е социален фактор, поддържащ и психичната цялост, и творческия потенциал. Затова поезията трябва да достига до повече хора. Вместо това тя стеснява хоризонта си и, независимо от качеството, се превръща в елитарно самодостатъчно хоби. Причината е естествена и стихийно развила се. С развитието на личността (хилядолетен исторически процес) творчеството ОТ ИМЕТО НА ХОРАТА се измества постепенно от творчество ЗА ХОРАТА – изява на личността – и дори в най-добрите случаи е сякаш творчество-подарък от „висше същество”. Хората, ако приемат подаръка, признават с това пред себе си, че са „нисши”: което снема творческия подход към живота; инхибира масово творческия потенциал. Затова те не приемат отначало дори Христос и поемат вината да го спрат. По този повод грузинският философ Мераб Мамардашвили казва в една своя лекция: «…не може без вина. Защото, ако искаш да останеш невинен, нищо няма да спре „живите Христоси и Богородици”, които искат на мига да прелопатят всичко. Те бързат, боят се, че и без тях работата ще бъде свършена. Някой друг във времето ще я свърши.» По силата на тази тенденция изолацията на поезията от хората нараства, а психичната им цялост – базата на масовия творчески подход към живота – се губи.

Напротив, хората приемат творбата, създадена от тяхно име, припознавайки се в нея. Но това налага тя да е безименна, както във фолклора. Във фолклора творецът не е автор, а майстор: което не изключва славата. Авторът се появява в западноевропейската култура с Ренесанса, а в българската култура чак след Освобождението, което означава, че потенциалът ни за безавторна поезия е много по-съхранен. Но от Освобождението този потенциал е осъществен само в един творец: Владимир Димитров Майстора. Никой друг не остава с такова прозвище в народната памет, безпогрешна в своята стихийност.

Да се твори от името на хората означава създаване на произведения, чрез които хората – такива, каквито са – да постигат психична цялост, вътрешна опора в живота. Подобни произведения се разпространяват неудържимо и спонтанно, сякаш случайно: по свои канали в социалния организъм, нямащи нищо общо с легалните канали (и бариери). Тези нелегални канали днес са запуснати, но остават работоспособни. Те са запуснати, защото, вместо нужни на хората произведения, се създават произведения, чрез които авторът търси „разбиране”. Хората, които и така не живеят леко, трябва допълнително да се натоварят психично, за да „израснат духовно до нивото на произведението”. Това са порочни очаквания. Не художественото произведение кара хората да израстват духовно, а масовият им творчески подход към живота, на базата на психичната цялост, постигана и поддържана с помощта и на произведението.

Великият поет, например Христо Ботев, е велик именно защото дава опора за психичната цялост на хората, облекчавайки живота, въпреки неблагоприятните обстоятелства; а не защото открива нови, гениални поетични форми, до които хората трябва да израснат. Творецът следва социалната необходимост, а необходимата поетична форма сама се случва чрез него. Думи като „гений, талант” са чужди в културата ни. Ние казваме „богоизбран, боговдъхновен”, тоест посредник, а не автор.

Никой не дължи разбиране и подкрепа на автора. Разбран и подкрепен трябва да се усети зрителят, читателят, слушателят. Докато това не започне отново да се случва, нелегалните канали на народната памет и признание ще пустеят. (11.08.2017, имейл)

 

 

 

 

 

 

Advertisements