Съработникът в „Разпознавания“ на Владимир Градев

by Владимир Сабоурин

20448970_360388874377981_7528612153229401221_o

The house was quiet and the world was calm.
Уолъс Стивънс

След излизането на третата част на теологическата сума на Владимир Градев, чието теоретично начало постави Това не е религия (2013), теолого-политически продължена с Излизания (2015) и завършена сега в практическия, практикуващ, мистагогически разум на Разпознавания. По пътищата на душата (2017), имаме пред себе си пълната картина на едно рядко несвоевременно и уникално несвоеместно богословие, мислещо свещеното в Ернст-Юнгеровата „епоха на работника”. Структуриращите трилогията въпроси какво можем да знаем, какво сме длъжни да правим и на какво можем да се надяваме в човешкото условие между абсолютното тайнство и нищото са поставени в хоризонта на „фаталното своеобразие” (46) на „един свят, в който името на работника притежава значимостта на означение на ранг и в който трудът се схваща като най-вътрешната му необходимост”. Подобно на Юнгеровия работник Градевият не е „представител на ново съсловие, на ново общество, на нова икономика”, доколкото е „или нищо, или повече, т.е. представител на една своеобразна, действаща съгласно собствени закони, следваща собствено призвание и съпричастна на особена свобода формация”. И при двамата работникът е преди всичко Gestalt, „формата, която прави цялото повече от сбора на неговите части” (29), както по отношение на себе си, така и спрямо света и другото. И при двамата жилавата воля за гещалт, въплътена в работата, е независима от „моралната схема на едно корумпирано християнство, в което самият труд се явява като нещо зло и което прехвърля библейското проклятие в материалното отношение между експлоататори и експлоатирани”. Проследимото в трилогията последователно уплътняване на мисленето на свещеното по посока на биването му в света ни кулминира в едно богато и „плътно” описание на „работата на душата”, трезво съперничещо с дитирамбично амплифицираната констатация на Юнгер, че „не може да има нищо, което да не се схваща като труд” в съдбовната за времето ни епохалност на гещалта на работника: „Трудът е темпото на юмрука, на мислите, на сърцето, животът денем и нощем, науката, любовта, изкуството, вярата, богослужението, войната; трудът е трептенето на атома и силата, движеща звездите и слънчевите системи”. Истината е „това, което работи” (95), душата работи, „вибриращо и пулсиращо” (44) произвеждайки реалност – самата тя работа на „вибриращата й реалност” (9) – в сътрудничество, съвместен труд със съдбата.

Очаквайте

 

 

 

 

 

 

Advertisements