За „Das Ich in anderer Gestalt. Weiblichkeit und Männlichkeit in Robert Musils Roman „Der Mann ohne Eigenschaften““ на Владимира Вълкова

by Владимир Сабоурин

 

Не само всеки голям автор, но и всяка голяма творба има свой стил, който я прави. Стилът на Мъжът без свойства може да се опише с две думи: строгост и чувственост. Изследването на Владимира Вълкова „Азът в друг образ. Женското и мъжкото начало в романа на Роберт Музил Мъжът без свойства“ отговаря на тези качества на Музиловия magnum opus в най-добрите традиции на постмодерното преливане между език обект и интерпретативен метаезик. С оглед на характерната за романа фикционализация на научни и по-общо изследователско-експериментални дискурси с подобно преливане можеше да бъде постлан пътят към един невъзможен за реализиране проект, какъвто в основата си е самият предмет на изследване. Владимира Вълкова взима на сериозно структуроопределящата за романа на Музил иманентна невъзможност, не я заобикаля, за да спести време, търпеливо рискува, потенцирайки я в прочита си.

Залогът и цената на поетия риск са темпорално-екзистенциални, формулирани за първи път експлицитно от Стендал в неизбежността на дълговременната отложеност на читателя и радикализирани 200 години по-късно в Мъжът без свойства до степен, касаеща неговата неналичност, изведена от Вълкова като мото на проекта ѝ: „Т[омас] М[ан] и подобни пишат за хора, които са налице; аз пиша за хора, които не са налице“ (вж. с. 5). Оказала се като млад докторант тази неналична читателка, Вълкова избира да бъде нея близо петнайсет години в отявлена контрафактичност спрямо всяка научнополитическа логика, следвайки добре познатите ни от Мъжът без свойства несвършващи ретардации. Резултатът на това четене, вярно на перверзните отлагания на романа, рискуващо всъщност с години и стотици страници плътен текст да няма краен резултат, притежава качествата на голям докторат от епохата преди процедурната възпроизводимост на академичните степени.

Въпреки че рамките на процедурата не позволяват реалното, т.е. имащо процедурни последствия, оценяване на труд, надскачащ тези рамки (старият закон парадоксално позволяваше малък докторат да бъде оценен и съответно да му бъде присъдена степента на голям), държа изрично да изтъкна, че определянето на изследването на Вълкова като голям докторат не е фигура на речта. Налице е основната характеристика на големия докторат, това, което немците наричат „theorielastig“ – нещо с висока степен на съдържание на теория, нещо буквално натежало от теория. Говорейки за достойнства и безспорните приноси на труда на първо място трябва да се обърне специално внимание на степента му на теоретична просмуканост и обогатеност. Процесът на теоретично обогатяване на предмета на изследване е изоморфен на използваните в самия роман похвати, прицелени в създаването на един пробабилистичен плуриверс. „Компилирането, съполагането и ексцерпирането на външни на романа текстови сегменти кореспондира с възприятието и конструирането на възможни действителности.“ (с. 9) В така описаните наративни техники на Мъжът без свойства, автотелично валидни за собствения ѝ прочит, Вълкова открива един постмодернизъм avant la lettre, който ляга в основата на теоретичната ѝ селекция, вписваща се в „литературоведските опити да се интерпретира романа посредством постмодернистки теории“ (срв. с. 13). В отчетливо противостоене спрямо мистификационно-маскарадната разновидност на постмодернизма, характерна за българската му рецепция, убежната точка на постмодернистките концептуализации на Вълкова е една „алоцентрична етика“ (срв. с. 18), която „може да се разкрие в целостта си едва през женското (das Weibliche)“ (срв. с. 17). Смятам този прочит на постмодернизма за изключително приносен за българския контекст.

Както представянето на състоянието на изследванията върху категорията пол у Му-зил (глава 1), така и преди всичко същинската теоретична втора глава и нейното идейно-историческо уплътняване в 3-та образуват едно цяло, което съставя теоретично-методологическата част на дисертацията, „нещо като увод“ би казал Музил, към едно дискурсивно хилядолетно царство на интерпретациите на Мъжът без свойства, простиращо се назад и напред в пра- и постисторията на конституирането на субекта и пола, под егидата на „първенството на женскостта“ (Vorrang der Weiblichkeit) (срв. с. 13). Ако можем да си представим един свръхдобросъвестен и едновременно с това радикално антифеминистки настроен читател на романа, дори той/тя би бил принуден да признае на интуитивно ниво, че хилядите страници водят към едно състояние на света, в което първенството поема Агате, сестрата сиамски близнак на мъжа без свойства. Втора глава представя по един поразително ясен „светлодневен“ начин, имайки предвид софистицираността на проблематиката, рефлексивните основания на тази незаобиколима читателска интуиция.

Блестящ пример за светлодневната рефлексия върху основанията на поемането на първенството от Агате са трите страници и половина, посветени на Ж. Лакан, които горещо препоръчвам на всеки, чистосърдечно отказал се да го разбира, между които поставям и себе си. Вълкова се фокусира върху схващането му за символния ред, което играе ключова роля в дисертацията. През Лакан ясно е формулирана апорията на героините и читателката/читателя на Мъжът без свойства, префигурираща проблематиката на разкриването на Аза в друг образ: „Езикът, който жените използват, не е техен език, защото в него те не могат да формулират собствено желание“ (с. 77, курсив в оригинала).

Лакан е важен за Вълкова с взаимообвързването на пол и език, положено като „из-ходна точка на френския постструктуралистки феминизъм“ (срв. с. 82), който е определящ за разбирането на това, което тя цели и прави с Мъжът без свойства. Диагностицираната от Музил поява на безсвойствения мъжки субект е успоредена с предприетото половин век по-късно в постструктуралистката феминистка философия „демистифициране на мъжкия субект на разума“, целящо тематизирането на една специфична женска субективност, изразена при Музил „par excellence в женските образи на Кларисе и Агате, които всяка по различен начин подкопават патриархалния ред и намират достъп до един женски език“ (срв. с. 83).

В рамките на символния ред този език на социално маргинализираните намира израз в естетическия авангард с неговото признаване на „изцяло другото“ (das ganz Andere), случващо се при едно „неспестовно общуване с чуждото“, характерно съгласно Е. Сиксу за „женската икономия“ на желанието (срв. с. 86, курсив в оригинала). Сестрата-близнак на мъжа без свойства, жената без свойства Агате е видяна през Л. Иригаре като „безформеното, хетерогенното, динамичното, флуидното“ (срв. с. 90), отговарящо на фигурациите ѝ в Мъжът без свойства като „мъгла от злато, сиво и розово” (срв. с. 274), „блестяща мъгла” и – в крайна сметка! – „лавина“ (срв. с. 91). Доколкото за Вълкова е водещ етическият залог на постструктуралисткия феминизъм, най-близко е тя сякаш до Сиксу, схващайки женското като „етическа категория, до която могат да се доближат и мъжете“ (срв. с. 96). Музил го прави в специфичния контекст на краевековния виенски мизогинизъм и по-общо възпалеността на „женското“, блестящо реконструиран в 3 глава.

Неминуемата и често с облекчение заобикаляна ключова фигура в този контекст е Ото Вайнингер, обикновено призоваван като стряскащо знамение, рядко наистина четен. Вълкова чете Вайнингер подобаващо наравно със Зимел, Фройд, Ницше и Музил, с които споделя ексклузивната чест да присъства – като W – в списъка със съкращения (вж. с. 4), изтъквайки рядко признавания (негативен) принос на страховития вечномлад виенчанин към заглавието на Мъжът без свойства. „Заглавието на романа – освен мистичния му извор у Майстер Екхарт – позволява допускането на иронична препратка към тезата на Вайнингер за „жената без свойства““ (вж. с. 129) – същата, която ще вземе нещата в свои ръце в края на Мъжът без свойства. Смятам за приносно, че Вълкова екплицира с необходимата категоричност първостепенната (негативно) вдъхновяваща роля на Вайнингер – coincidentia oppositorum! – както за емблематичното заглавие, така и за открития възможен финал на романа. Вайнингер е ситуиран както в неговата „дискурсивна преплетеност с възникващата психоанализа“ (срв. с. 130), така и с оглед на късните му рецидиви у Лакан, вдъхновител на постструктурализма и френския феминизъм (срв. с. 131, бел 119).

Достойната за голям докторат и приносна в своята цялост теоретична работа, свър-шена от Вълкова, намира образцово приложение към двата най-костеливи женски образа на Мъжът без свойства: Кларисе и Агате. В далечното близко минало, в което си причиних прочита на двутомника на Фризе, Кларисе (заедно с Мозбругер) беше моят безспорен фаворит, годините обаче и Владимира Вълкова ме научиха да се вглеждам в Агате без антипатията, която първоначално изпитвах към жената без свойства. Интерпретациите, посветени на Кларисе и Агате, са същинският център на тежестта на прочита на Вълкова, съизмерим както по обем, така и по същество с теоретичната част. С тях, както казват немците, стои и пада прочита ѝ на Мъжът без свойства.

Кларисе се нагърбва с решаващата роля на собствения език, идещ да изведе жената като субект от самопричинената непълнолетност на предсимволната фаза. „Съгласно феминистичните теории (например тази на Иригаре), за да влезе в символния ред, женското трябва да намери достъп до собствен език отвъд позоваването на мъжки системи на репрезентация“ (с. 206). В качеството си на „обсебена от знаци женска фигура“ (срв. с. 207) Кларисе е възможният субект на „революцията в поетическия език“ (срв. с. 211, курсив в оригинала), която да въоръжи женския субект с език. В качеството си на мистичка в епохата след голямото интерниране – т.е. „истеричка“ (срв. с. 238) – тя се разполага в едно „социално свободно пространство в рамките на патриархата“, по-близко до „женското имагинерно“ (срв. с. 225). Заедно със сферите на лудостта и естетическото женскостта бива въздигната в лицето на Кларисе в „символ на анархистични и креативни процеси“ (срв. с. 234), протестиращи срещу символния ред. Както мистичното сливане с големия Друг в истерията, така и психическите състояния, сродяващи я с Мозбругер (срв. 246-247, бел. 169) включват обаче едно отново и отново провалящо се „търсене на стабилно място в символния ред“ (срв. с. 254, курсив в оригинала), което резултира в „един изцяло съставен от цитати човек“ (срв. с. 267, бел. 206) , с други думи – в постмодерния субект par excellence, „както когато в една книга по погрешка е подвързана страница от друга“ (срв. с. 221). Опитът ѝ за влизане в символния ред се оказва постмодерен маскарад avant la lettre с катастрофални последствия. Постмодерният маскарад не успява да достигне до сриващия символния ред мимезис.

Големият залог (и най-обемната, надхвърляща 100 стр., тематично свързана част) на дисертационния труд на Вълкова е интерпретацията ѝ на жената без свойства като хоризонт на прочита на Мъжът без свойства. Агате е „жената без свойства“ (Frau ohne Eigenschaften) (срв. с. 271, курсив в оригинала), осигуряваща на мъжа без свойства серафическата констелация на една coincidentia oppositorum, в която „техните разлики съвпадат в лишеното от пол“ (пак там). Както Божествена комедия онтологически кулминира в носещата блаженство Беатриче, така и Мъжът без свойства постметафизически се стреми към свръхблагото на „доброто“ (ἀγαθός) на лишената от свойства Агате. Образувайки с брата си сиамски близнак coincidentia oppositorum, тя самата е mise en abyme на същата тази coincidentia oppositorum: атеистката (или поне безбожничка), която „чувства толкова отчетливо Бог, като мъж, който стои зад нея и слага на раменете ѝ палто“ (срв. с. 309). Смятам за приносно разглеждането на Агате в етически ракурс като въплътената среща с Другото.

Всеки, дочел Мъжът без свойства до – както казват немците – горчивия край, си дава сметка, че заниманията с този роман изискват рядка комбинация от научноизследователски и етически качества, съчетание от готовност за и радостно поемане на риск, от една страна, и една незрелищна дълготърпелива издръжливост, от друга. Времето, инвестирано в дисертацията, е хабилитационно, а крайният продукт покрива критериите за голям докторат.

Като читател, трудно и с голяма доза инат стигнал до края на двутомника на Фризе, съм силно респектиран от едно дисертационно изследване, прекосило през второто полувреме на десетилетното си пребиваване в Мъжът без свойства Клагенфуртското дигитално издание с неговите над 11000 страници MoE.

Намирайки се в парадоксалната ситуация да оценявам като редови почитател на Мъжът без свойства единствения български читател, прочел хилядите страници отвъд каноничния корпус, държа да отбележа следното: след първото (цензурирано) упоменаване на романа в рамките на българската литература във Входът на пустинята (1982) на Златомир Златанов дисертацията на Владимира Вълкова е следващият неотстъпващ по радикалност жест по въвеждането на Музил по тези земи.

 

 

 

 

 

 

Advertisements