Мерджанов пасион: медитации върху „Ремисия“ на Ивайло Мерджанов

by Владимир Сабоурин

 

Германският социолог Никлас Луман твърди в книгата си Любовта като пасионна страст, че никога не бихме се влюбвали като модерни индивиди, ако не съществуваха моделите на любовните романи, романтическите комедии и лириката. Той говори, разбира се, за романите на ХVІІІ век и историческата семантика на кодирането на любовта, легнала в основата на модерната ни чувствителност – романтическите комедии и лириката са моя фриволна добавка. Тази фриволност става обаче смъртно сериозна, както казват немците, ако я приложим към дебютната поетическа книга на Ивайло Мерджанов. Любовта като пасионна страст е генералният бас на Ремисия (2016).

В поезията на Мерджанов незаобиколимата тъга на обичащия е страст или по-точно страсти в изходния раннохристиянски смисъл на страстите Христови. Точно поради това тя не е мимолетно – в основата си хедонистично – състояние на консуматорското съзнание, а скръб с атемпорален трансцендентен хоризонт – „Тъгата е завинаги”, както гласи заглавието на първата част на Ремисия. И това в поезията на Мерджанов не е фигура на речта, мисълта или пазара, а непоклатима теологическа доктрина в един неподслонен от обич свят.

Лириката на Мерджанов е трансцендентална с една буквалност, от която сме отвикнали и ни плаши. За последен път исторически тя проблясва в Химни на нощта на Новалис, след което бива погребана под седиментите на буржоазния интериор, и затова стиховете на Мерджанов могат да ни се сторят безсрамно романтични, недопустимо романтични. Но това не е тривилиазираната романтика на всичко що де е лирика на буржоазния интериор. Имаме пред себе си една оголена до костта на тленността на всичко човешко Friedhofslyrik, гробищна поезия, която може да понесе ранноромантическата концептуална тежест на картините на Каспар Давид Фридрих, вдъхновявали по немско екстремистите на любовта от Новалис през Хьолдерлин до Клайст.

Любовта е черната птица от безутешна картина на Фридрих, в която истината, доброто и неразрушимостта на духа в буквалния теологически смисъл на думата се конфронтират с трансцендентално неподслонения свят на модерността. Както птицата от корицата на Ремисия, така и ключовото стихотворение „Каспар Давид Фридрих” сигнализират за една кота на поетическите води, при която отдавна е залята и отнесена от приливната вълна всяка лирика на буржоазния интериор – лириката, която сме свикнали погрешно да наричаме „романтична”. При Мерджанов терминът романтизъм възвръща изконния си радикално антибуржоазен смисъл, чийто екзистенциален вътък е екстремизмът на любовта като самозаличаване/самовзривяване/самоослепяване.

В Ремисия отсъства думата „ремисия”. Книжното тяло не само не обяснява, не онагледява, но дори и не назовава поименно заглавието си, което съгласно Уикипедия е медицински термин, идващ от латинското remissio („намаление”, „отслабване”) и означаващ „период от развитието на дадена болест или клинично състояние, през който човек или е свободен от симптомите си, или те са овладени и проявите им остават относително стабилни с течение на времето”. Поезията на Мерджанов е кайросен момент от развитието на българската лирика с нейното упорито, граничещо с клинично състояние, жилаво нежелание да скъса с лириката на селскобуржоазния интериор, – мигновено състояние на пробив към дълбините на високия романтизъм с неговите ипостаси на гробищно угасване на деня, изстрел от упор в сърцето на любовта като буржоазна институция, светкавично прехождане между ослепителното средиземноморско отвесно слънце и мрака на германиите.

Това е поезия, чийто субект трябва да полудее, за да бъде разбрана тя като страсти по любовта, страсти по един романтизъм, който избива на повърхността на националното съзнание с Ботев, за да замлъкне след това завинаги.

Този романтизъм е недопустим като анархистичната революция и трябва да бъде претворен в поезия, за да овладее шизофренния симптом на една култура, неумолимо възвеличаваща единствения си поет романтик и обричаща романтизма си на замлъкване.

 

 

 

 

 

Advertisements