Продължаваме напред, обяснено за деца (но не с картинки)

by Владимир Сабоурин

 

Този текст взима повод от картинков пост от 10.02.2017, 22:24 на ФБ стената на Ал. Кьосев. За пореден път от миналото лято академичната му фигура, претендираща за обглеждане и дори модериране на текущите литературни процеси в българската литература, демонстрира озадачаваща интелектуална немощ, чието непоклатимо алиби е „всичко е лично” и недостигнало изискуемото ниво, че совата на минерва да разпери дискурсивни криле.

За първи път обаче той напълно абдикира от всякаква дискурсивност и коментира случващото се с картинка:

Силует на човек на червен фон, стоящ на ръба на пропаст, който вече пропукан се рони под краката му, гледа надолу в също толкова червеното нищо. Над картинката пише лапидарно „Продължаваме напред”.

Лично аз отказвам да вникна в дълбоката символика. В тази картинка ме интересува отказа на дълбокомислено постващия от аргументативно артикулирана дискурсивност.

В крайна сметка отказа от високата теоретичност, с която проф. Кьосев и във ФБ обича да поучава. Нима вече и това жизненоважно удоволствие не може да го накара членоразделно да аргументира с думи?

В този текст ще се опитам тезисно да артикулирам значението на „Продължаваме напред” в употребата му от Нова социална поезия от лятото на 2016 насетне.

„Продължаваме напред” включва на първо и екзистенциално най-важно място признаването и приемането на окончателното и необратимо поражение на всеки автор в литературно поле на 10-те, който не разчита на корпоративен ресурс.

Признаването и приемането на поражението се мисли същевременно като единствено възможния ресурс на свободата. Само ако признаем окончателното си поражение можем да действаме свободно в настоящото литературно поле, изцяло подвластно на срастването на държава и литература под формата на приватизация на обществен ресурс.

Освен социополитическа констатация на наложеното през 10-те години олигархично статукво „Продължаваме напред” предполага есхатологична вяра, че само крайността на този свят и княза му ни прави безвъзвратно свободни. Словосъчетанието е в основата си апокалиптично, разчита на „апокалиптичната страст” (Васил Прасков), която катехонът на мафиотската държава и мафиотизираната литература без мафии може само да задържи, но не и да спре.

„Продължаваме напред” е безразлично към политическия цвят на апокалиптичния звяр и дистинкцията между империи на доброто и злото, с които Мирният преход успя да усмирява повече от четвърт век есхатологията на бунта.

Продължават напред битите, чийто антикомунизъм е на победените от червената буржоазия и на признаващите окончателната й победа в преуспелите млади хора от Делян Пеевски до Георги Господинов.

„Продължаваме напред” е гледане в апокалиптичната бездна без надежда и страх към Новата Луканова зима, след която вече да няма опция за Нов Мирен четвъртвековен преход.

„Продължаваме напред” е страстната вяра, че Мирният преход има край.

Това е нашата картинка, проф. Кьосев.

Очевидно сте окончателно решен да почнете да я мислите с думи след пенсия.

Но тогава, знаете, на никого няма да му пука какво мислите.

 

 

 

 

 

Реклами