Из „Висящият остров“ на Вирхилио Пиньера

by Владимир Сабоурин

 

Изведнъж пладнето потегля,
потегля вътре в самото себе си,
екстатичното пладне помръдва, олюлява се,
пладнето започва да се надига от газове,
шевовете му заплашват да се пръснат,
пладнето без култура, без център на тежест, без трагедия,
пладнето, пикаещо нагоре,
пикаещо в обратна посока на великото изпикаване
на Гаргантюа от кулите на Нотр Дам,
и всички тези истории, прочетени от островитянин, незнаещ
що е изпълнен с решимост космос.

Ала пладнето се разрешава в залез и светът добива
профил.
В светлината на здрача листото цекропия приглажда
кадифето си,
сребристото му опако е първото огледало.
В този сетен час зеницата се разширява, простира се като свят
добива очертания
докато покрие листото.
Тогава звярът обхожда с окото си формите
посети на хълбока му
и мъжете, проснати върху гръдта му.
Това е часът за съглеждане на реалността по тези земи.

 

 

 

 

 

Advertisements