Вирхилио Пиньера „Фуриите“

by Владимир Сабоурин

 

 

Този леден кристал на лицето
падащо сред Фурии се забавлява.
Прославя угасналите дебели свещи сънят на смеха му
и зъбите, поставящи началото на съдбата.
Вихър от трупове
краят на туниката му подлага на разпит:
Оловносивото перо на Фуриите с неговия
плясък по челото на боговете
отвъд кожата, в глух полет
призовавайки реката от отрова.

Нуждая се от Фуриите –
цвят на яростта, лаещ сред гробове.
Жестоки Нарцисе,
нуждая се от развилнелите се Фурии.
Досега присъствах в светилища
с колене на екзекутирано псе
с пулсираща кръв между устните
в одежди от трупове.
Теб също, бдящо куче
ако в нощ на ласки
слезеш към водата и сплетения й ромол
за да пиеш от тръпчивата нежност
предавам те изкормено в ръцете на Фуриите.
О, угризението ти с лице на жаба!

Призовавам Фуриите
дето през нощта забравят
свирепостта на всеки спомен
и това угризение, че ще се мре
на сезаловото въже на греха.

Повече от избавящо причастие
желая полета ви, този смазан механизъм, Фурии
осторожни погледи към питомни скотове
жълта лудост, която пада като мълния
връз изтънчените умения на вярното псе
езика му облизващ погледите.

Не съм познал, о Фурии, загадката
на радостната риба без високомерна скромност
нито опакото на листата сънени
нито даже систрума на посветени звуци.
Не зная нищо, радостни Фурии
за тези острови, с води обкичени
дето сумрачни пищни мъже
бясно на богове се надсмиват.
Тези острови и бясна светлина в едно
преминават с клонки и благословии
сведени над крехки самоти.

Всичко е познание, радостни Фурии.
Аз съм сервитьор на меланхолии
разнасящ жълти настроения.

Любов, любов, продай перото си червено
ала угризението с лице на жаба
ала псето, лижещо погледите
ала коленете в светилището
ала жълтия въздух в ръцете
ала администрираното спасение
ала трупът на самотата
ала гнилото око на огледалото
ала езика на отровения
ала ридаещото познание.

Нима продавате, Фурии, окървавени пера?
Ала след насладата – предмета на наслада
ала след водата – свежестта
ала след съня – виденията
ала след невинния – невинността
ала след парфюмираното огледало –
звън на парфюмирани трупове
ала след всички комбинации –
числата, преброяващи труповете
ала след бога в причастието –
винаги ридаещото познание.

Нима не е тъй, Фурии мои?
Нима не разделям реката, падайки сред вас?
Нима сервитьорът на меланхолии
не мрази яростно тези острови на благословии?
Жълт бяс
жълта тъкан
жълто огледало
жълт дъжд
е всичко, което остава
радостни Фурии.

 

 

 

 

 

 

 

Advertisements