Белослава Димитрова „Бог“

by Владимир Сабоурин

 

На Марианна Георгиева

Боже, как ме възбуди тази поезия
бях забравила за собственото си съществуване
ето я и луната от която се полудява
Разказах на всички всичко
на теб за разрязването на мъжа
и как от него тече много живот
и как му прилоша и искаше
да ме целува в устата в задника
във всички възможни живини
както то се изрази и после изчезна
разтвори се последната ми чаша тъмна кръв
Колко е леко да се чете поезията ти, Боже
колко е лесно, но защо все си представям
как с много тънък направо непосилен нож
пробивам съвършеното ти гърло
и от коремчето ти се ражда бебе
Това бебе не ме обича не ме иска
знае че мога да постъпя лошо и с него
Та аз още съм дете чувам се да крещя отстрани
Дори не е вярно вече! Все тая
Дебелата психиатърка от дървеното бюро на Екзарх Йосиф
изтъркано от хиляди неизброими самоубийства
ме успокоява че все пак не съм баш луда
от едни хапчета щяло да ми мине
уплашеният вид на смъртника
плаши повече от смъртта му
плаши а ти ми каза да си тръгна
защото си тъжен и няма как
волево да те изхвърля от прозореца
наистина няма Смелост!
Боже, не мога да повярвам, че пак пиша
а луната свети толкова силно и не ми
говори както миналото лято когато й се
молех да изгасне. Жива ли съм?
В онзи доклад бяха докладвали че склонните
към биполярно и други разнообразни психични разстройства
там депресия шизофрения
или пък каквото и да е било гранично състояние
често пишат поезия търсят поезия създават я
понякога маниакално я четат или пък разпространяват
преписват или изпяват тиктакат с нея бутат тласкат
хвърлят я напред в краката ти

Боже, благодаря ти, че ме създаде и после изостави…

 

 

 

 

 

Advertisements